Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 53

— Значи, ще трябва да повторим контакта! От утре ще организираме търсене и още щом…

— Това е безполезно. Те напуснаха планетата.

— Как така напуснаха? Защо?

— За да не се бъркат. Дори случайно. Нали казах, че не живеят тук. Планетата ни е предоставена изцяло.

— Това е много любезно от тяхна страна — каза Докторът. — Само че аз не разбирам: защо изобщо им е притрябвало да влизат в контакт? Да събудят надежда, да ни покажат могъществото си, а после да си отидат. Ние толкова пъти сме повтаряли, че хуманността прогресира заедно с разума.

— Според мен, хуманността е чисто човешко, хуманоидно понятие — замислено каза Физикът.

Практикантът отрицателно поклати глава.

— Преди много хилядолетия, когато пътешествали из космоса, те се сблъскали с друг разум. Това била млада хуманоидна цивилизация, която по нещо приличала на нашата… Осъществил се контакт. В замяна на информацията, събрана от тази цивилизация, те й предали способността си непосредствено да управлява материята. Точно тогава, специално за целите на контакта била създадена тази планета.

— Струва ми се, че разбирам. Подаръкът се е оказал прекалено голям…

— Да, цивилизацията загинала. Противоречиви команди, схватка на противоположни интереси, промени на материалните форми, които се изключват взаимно. Непознаване на основните закони за преобразуване на материята от отделни личности, просто грешки…

— И в резултат — пълна ентропия.

— Да. Материята на тяхната система се разпаднала заедно с тях.

— А това какво общо има с нас? — предизвикателно попита Кибернетикът. — От цялото им могъщество на нас ни трябва само един кораб, за да се върнем…

— А ти би ли се върнал? — с интерес попита Физикът.

— Не разбирам?

— Ще се удовлетвориш ли с едно завръщане в случай, че трябва да избираш между контакта с тази цивилизация и кораба? С други думи, кое е повалено — завръщането или опитът да ги убедим, че човечеството в способно да приеме такъв дар?

— А вие сигурни ли сте, че е способно? — замислено попита Докторът.

— Дали е способно или не, ще реши самото човечество, аз самият обаче искам да избирам между така наречения контакт и завръщането!

— Виждаш ли, Миша, за тях ние сме представители на човечеството и очевидно те са убедени, че интересите на човечеството за нас са по-важни от собствените. Според мен, на тях дори не им идва наум, че може да бъде другояче.

— И все пак, не бих искал да решават вместо мен тези подвижни скали, в края на краищата…

— Те не са скали. И нищо не са решавали вместо теб. Дори мисля, че не са изпаднали във възторг от това, че им се свалихме на главите.

— Те нямат глава.

— Това не е толкова важно. Много по-важен е въпросът с този хипотетичен дар. Те какво, да не би да са ни го предложили?

— Като съдим по това, че веднъж вече са споделили способностите си с друга цивилизация, ние бихме могли да намерим начин да го убедим…

— Чакайте! — Райков скочи на крака. — Всичко е по съвсем друг начин, с този дар. Работата е там… работата е там, че…