Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 46

— Но аз имам право да стана царица — възразих му категорично.

— Само ако намериш талисмана! Но това няма да ти се отдаде!

— Не, ще го намеря непременно! — беше моят отговор.

И оттогава се зарекох на всяка цена да го намеря. Минаха години, а аз все още не можех да узная къде е погребан последният цигански император, последният потомък на рода Аменготеп и Цамора.

Едва тази година узнах тайната от една стара циганка от Унгария, която бе дошла в Севиля, за да умре там, където се бе родила преди повече от един век. Така тръгнах да го търся. Останалото вече знаете.

— Да, останалото знаем! — отвърна Карминильо.

Нашите пътници прекараха нощта край развалините на храма и решиха да се промъкнат в Мелила, като се движат нощем по планинската област на Гуругу, а денем се крият в дебрите. Този план явно криеше доста рискове, но друго по-разумно не можеше да се предприеме. По съвета на Карминильо, който с общото съгласие бе, така да се каже, отговорен водач на малкия керван, пътниците и следващия ден прекараха край развалините, за да могат чак на мръкване да потеглят.

Щом се стъмни, Карминильо даде заповед за тръгване. В това време Цамора пожела още веднъж да види гроба на последния император на циганите и помоли другарите си да не я придружават.

— Да не правиш там заклинания? — засмя се Педро.

— Не! — отвърна момичето. — Аз не вярвам в заклинания. Аз отдавна вече не съм циганка… Но искам да се помоля за душата на Map Аменготеп.

И тя с леки стъпки се отдалечи и скри в развалините.

Настъпи здрач. Всеки миг трябваше да изгрее луната. Наоколо цареше зловеща тишина. Като че двурогият Гуругу бе изпълнен с призраци, излезли от гробовете.

— Защо ли се бави толкова? — нетърпеливо попита Педро. — Вече трябва да тръгваме!

— Е, почакай малко. Щом се върне, и тръгваме!

Чу се лек шум. Някой доближи камъните, на които бяха седнали двамата испанци.

— Най-сетне — избъбра Педро, като ставаше. — Можем значи да тръгваме!

— Не бързате ли много, сеньори? — чу се от тъмнината язвителен и насмешлив глас, в който испанците веднага познаха гласа на Янко.

И в същия миг тълпа рифиоти се нахвърли върху двамата испанци. Те изтърваха оръжието си, преди да помислят за съпротива. Набързо ги вързаха като пеленачета. Особено усърдие прояви оня рифиот, който бе станал вожд на племето Бени Асан след смъртта на Абдала.

— Нашите привети, неверници! — язвително извика той на пленниците. — Както виждате, отново сме заедно. Бяхте се изхитрили и избягахте, но… Нима ви е лошо при нас? Защо искате да изоставите другарите си, които ви обичат — продължаваше да се подиграва рифиотът.

Испанците нищо не му отговориха. Тогава зад групата рифиоти се появи Янко, за когото се бе уловила сгърбената Саба.

— Къде е Цамора, кучета? — запита той, като ритна Карминильо с върха На обувката си в хълбока.

— Тя не е при нас — отвърна късо Карминильо.

— Лъжеш! Лъжеш, куче! — изрева циганинът и отново ритна жестоко испанеца.