Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 43

Цамора, чувствайки се тъй близо до целта, бе готова да се отчае. Но Карминильо й каза няколко ласкави думи, като й обеща, че ще измисли нещо след кратката почивка, от която имаха голяма нужда и тримата, и тя се успокои. Като си отдъхнаха малко, Карминильо поиска от Педро и хитаната всичките патрони, които все още се търкаляха по джобовете им.

— Какво смяташ да правиш с тях? Да не стреляш по плочата? — запита Педро.

— Да стрелям? Не, с куршум тук нищо не бихме могли да направим! — отвърна Карминильо. — Но да я разбием с барут — това да! Струва ми се, че барут имаме достатъчно.

И той извади всичкия барут от патроните и събра значително количество. Сетне с помощта на ятагана проби малка дупка в края на плочата, насипа в нея барута, като го натъпка добре и предварително прокара фитил от усукано тънко копринено парцалче, и запали този импровизиран експлозив.

И тримата бързо се отдалечиха от опасното място. Само след няколко мига зарядът експлодира. Над развалините на древния храм се издигна сив пушек, полетяха и се пръснаха на всички страни камъни и суха глина. Когато димът се разнесе, инженерът с чувство на пълно задоволство посочи на другарите си Дупката, която се откриваше на мястото, където бе плочата. Това бе входът за подземието на храма.

Пред очите им се откри цял подземен храм с няколко големи и по-малки зали. Стените бяха покрити от безкрайни редове йероглифи.

На пода в най-голямата зала се виждаше грубо издялана и покрита не с йероглифи, а с клинообразно писмо плоча. Тя се оказа значително по-лека от онази, която трябваше да разбиват пред входа, и с общите усилия на тримата беше отместена встрани. Пред тях се откри продълговат гроб, а в него — увит в полуизгнил плат — скелет на човек с почти гигантски ръст, със златна диадема на голия череп.

— Ето го моя заветен талисман! — извика с радост Цамора, като сочеше лежащия върху гърдите на гиганта необикновен предмет, който напомняше по форма вретено. — Това е древният тотем на нашето племе! Най-сетне той е в ръцете ми! Най-сетне той е мой! Сега вече моето племе не ще ми откаже да бъда негова царица! — викаше в радостен изблик Цамора.

Момичето от сърце се радваше на талисмана. Не така обаче мислеше практичният юрист.

— Гробът, който е може би отпреди повече от петстотин години — започна сериозно да обяснява той, — е тъй нареченото „рее пулиус“, тоест ничия собственост. Или пък става собственост на онзи, който пожелае да го вземе по право. От името на хитаната Цамора, деветнайсетгодишна, родена в Севиля, по професия танцувачка, аз като неин довереник и упълномощено лице встъпвам във владение на тоя гроб и всичко, което се намира в него. Черепът и костите на блажения почтен покойник не са ни нужни. Почивай в мир, мили приятелю! Но това, което е погребано с теб, моля, да се предаде нам!

И Педро извади от гроба една дълга огърлица от едри изумруди, нещо подобно на броеница ох тъмночервени рубини, една гривна от масивно злато, обсипана с едри брилянти, пръстени, които можеха да служат за гривна върху някоя по-тънка ръка, някаква мрежичка от злато — изящна изработка, покрита с бисери. Някои от тях времето бе разрушило, защото още при първия допир се разпаднаха и превърнаха на прах, но други бяха все още запазени. Само бисерите дори представляваха голямо богатство.