Читать «Тайното съкровище» онлайн - страница 17

— Познавам тия места — обади се Янко. — Тук наблизо, върху гребена на тая скала, има една кула, така й казват, това е гроб на един марабут, свещено място. Там живее една жена от нашето племе, която арабите смятат за магьосница. Ако се доберем до нея, преди да са открили следите ни, тогава може би ще се спасим.

— Но как ще стигнем там? Ще ни трябват крила — поклати глава Педро.

Карминильо на свой ред разгледа огромната стена, която се изпречваше на пътя им. Изпърво погледът му бе угрижен, но скоро засия.

— Глупости! — отвърна решително той. — Комуто е мил животът, няма нужда от крила. Смятам, че ще можем да се изкачим на скалата.

— Да, но как? — като се почесваше по тила, попита Педро.

— Засрами се! Станал си неузнаваем! — отвърна Карминильо. — Не си ли спомняш като юноши как се катерехте като котки? Не помниш ли? Е, нашите планини не отстъпват на африканските скали. Виж! Ето нещо като пътека, по която ще можем, макар и трудно и не без риск, да се изкачим.

— Може би на небето? — засмя се Педро на находчивостта си. — Ти забрави, че с нас е и Цамора.

— За мен не се безпокойте, сеньори! — бързо отвърна момичето. — Аз съм свикнала със скитничеството и с рисковете. Където минете вие, мъжете, там спокойно ще мога да мина и аз, хитаната танцувачка.

И бегълците запълзяха по почти отвесната скала, като използваха всяка издатина, всяка дупка, всяка вейка на израслите из пукнатините дръвчета. Не може да се каже, че изкачването бе леко: почти всеки момент рискуваха да паднат от главоломна височина.

Янко се катереше най-отпред. След него бе Карминильо, който разчистваше пътя за следващата го хитана, като й помагаше.

Шествието завършваше Педро.

Не малко труд положи и той, за да помага на Цамора при трудното катерене, и неведнъж момичето, стъпило със стройния си крак върху рамото на Педро, увисваше във въздуха, поддържано от силната ръка на Карминильо. Но всичко си има своя край. Свърши се и това ужасно изкачване.

Напълно изтощени, с разтуптени сърца, с премрежени от умората погледи, най-сетне бегълците стигнаха полянката на върха.

Да направят и крачка повече, те нямаха сили.

Само Янко, като си отпочина малко, каза, че може да продължи нататък.

— Ще отида да разузная! — предложи той. — Искам да видя жива ли е Царицата на ветровете. Може да я няма и тогава не ще можем да се приютим в нейната кула.

Никой не възрази на разумното предложение на циганина и Янко изчезна в храсталака. Другарите му останаха да го дочакат на малката полянка, откъдето се откриваше широк изглед към морския бряг.

Изведнъж те забелязаха в морето две точки.

Като се вгледа в тях, Карминильо възкликна:

— Но това са нашите канонерки! И струва ми се, те са много наблизо! Само да извикам, и ще ме чуят. А може би има двайсетина километра до тях… Сякаш се движат към брега и може би ще минат близо до него, но от това няма да ни стане по-леко.

Цамора докосна рамото му с върха на пръстите си и като се усмихна, каза:

— Приятелю, не се отчайвай! Знаеш, че ние, хитаните, имаме чудния дар да предвиждаме бъдещето! Ако искаш, аз ще ти кажа какво ни очаква с теб. Да извадя ли картите? Те ще ни кажат всичко. Разчитай на моето гадаене.