Читать «Безконечното самоубийство» онлайн - страница 4

Върнах се обратно на моето легло като скрих спринцовката и ампулите под пижамата си в малка платнена торбичка /на десния ми ръкав дори можеше горе-долу да се прочете прозиращото отдолу ЧИСТО КОЛУМБИЙСКО КАФЕ; Държавата никога не пропускаше нито една възможност за възстановяване/. Несвикнал с такива дребни кражби, аз навярно съм имал явната физиономия на конспиратор, но никой не ми обърна внимание и не ме спря.

Можеше въобще да не чакам падането на нощта; крушките от четиридесет вата светеха постоянно и всичко това винаги бе осветено, тоест — от зори до здрачаване, в стаите цареше полумрак. Счупих ампулите и започнах да издърпвам морфина, както бях забелязал че правят санитарките. Обърнат към стената, за да не могат да ме видят, аз излях доста от ампулите в постелята. Пазачът, прикрепен като помощник към лекуващите ме, спеше в един стол пред входа на стаята, и нищо не видя; ако успеех, каквото бях замислил, лошо му се пишеше.

Потърсих вената при свивката на левия лакът, забих иглата дълбоко в нея. И това направих аз, който винаги изпитвах страх от инжекции.

Събудих се три дена по-късно.

Бяха ми сменили стаята, а аз не бях успял да ги измамя. Цели четири квадратни метра само за мене. Мислех си, че сънувам. Разбира се, в сегашната ми ситуация имаше неудобни моменти, извън всякаква логика с подобрените условия. Най-напред, аз бях овързан за леглото /този път истинско легло/ с ремъци, здраво закрепени към металната пружина. Тръбички излизаха от ноздрите и от устата ми, някакъв капкомер и система бяха вкарани в същата вена, в която бях инжектирал морфина. И един катинар, голям колкото двата ми юмрука, висеше на вратата.

Те не дойдоха веднага. Насочената към мен камера навярно ги беше осведомила за моето пробуждане, но не беше нужно те да се преместват и да изминават разстояния, за да следят жалките ми движения.

За пореден път имах възможността да размишлявам над този афоризъм на Чоран, който, както толкова други, от години бе станал мой спътник в живота: „Човек започва да се страхува от бъдещето едва тогава, когато разбере, че не може да си отиде от живота в желания момент“. Дълги часове си играех на криеница с обектива на камерата, в чието око рискувах да открия отражението на жалката си физиономия, тази на един човешки индивид в повече, тази — на едно никому ненужно животно, което не бях успял да убия. Вече не изпитвах ни най-малка тъга, а просто една огромна изнемощялост, една преумора, която ме беше оставила без никакви сили. Този свят, който аз не обичах, не желаеше да се раздели с човека, когото не исках да бъда. Само на богатите бе позволено да правят, каквото си искат. Вдигайки олелия до бога, и петимата влязоха в онзи момент на деня, в който предполагах, че е пет или шест часа следобед. Човекът с каскета и униформата бе първият, който заговори с твърд и сух глас, както бях предвидил: — Откакто пристигнахте, в тази болница станаха три други несполучливи опита за насилствена смърт. Чакам. Той чакаше. Така значи?! — Хм — измънка някакъв мъж, който, ако се съди по облеклото му, някога съвсем бяло, вероятно беше от лекарите. /Тези униформи са много практични, позволяват ви да класифицирате съществата, без да ви е грижа за тяхната самоличност/. Генерале… Не се осведомихме за причината на… — Държа да ви уточня, че никога не съм одобрявал този термин — „несполучлив опит за насилствена смърт“. — уточни трета личност, облечена в цивилни дрехи. — От техническа гледна точка… — От техническа гледна точка и четиримата са мъртви. — прекъсна го мъжът в бялата риза. Овалът на лицето му ме караше да си мисля за белка, без да мога да кажа точно защо.