Читать «Безконечното самоубийство» онлайн - страница 3

— Но какво става в края на краищата? — успях най-сетне да проговоря. — Никой нищо не ми казва! С какво право се крият от мен резултатите от изследванията, които пряко ме засягат? И то резултати, за които имам пълното основание да смятам, че са особено важни?

— Ние притежаваме всички права над вас! — напомни ми човекът от Сигурността.

Никога досега не бях чувал заявление, направено с такъв тон и такава студенина, надявах се, че скоро няма да се повтори. Отпуснах се на нара. Старецът отдолу тихичко стенеше: изпаднал в безсъзнание от месеци, той не можеше да представлява каквато и да е опасност за Държавата и нейната полиция. Колкото до неможещият да се сдържа отгоре, бяха решили в крайна сметка да го преместят в друго отделение, където, така поне си представях, случаят му със сигурност щеше да вдъхнови цяла дузина водопроводчици. Всичко беше отлично, както обикновено. Със специално благоволение аз ползвах дори възглавница, чието предназначение бе тилът ми да си отпочива на нея — тил, който въобще не чувствах, нямах никакви сетивни усещания за него, — тоест, беше безполезно да си отпочива. — Имате късмет — подхвърли ми човекът от Службите за Сигурност. — Голям, голям късмет. Ние не можем да ви екзекутираме.

Тези думи ми дадоха материал за размисъл в продължение на дни. Административният персонал на болницата реши, че ще е по-добре да ме дари с нов съсед отгоре — някакво неразговорливо и вглъбено в себе си дете, което прекарваше дните си като се въртеше наляво надясно и през цялото време си тананикаше мелодийки, навяващи мисълта за флегматична, рееща се музика, композирана от разтреперало се кенгуру, и документален филм, посветен на хидравличните преси. А през нощта беше още по-лошо…

И все пак, въпреки тази неблагоприятна заобикаляща ме среда, аз размишлявах.

Реших да направя нов опит.

Не чак толкова зрелищен, колкото предния, ами най-вече опит, който с нищо да не ме постави отново в подобно положение на мъчително чакане като онова, което бях преживял цели четиридесет и осем часа. Исках с този нов опит най-сетне да се измъкна от всичко това. Да се махна, да намеря покой. Да свърша завинаги с тези безсмислени отивания и връщания, независимо дали ставаше въпрос за тези в болницата или други, които ги бяха предхождали. Исках да приключа с тези милиони стъпки без значение по коридорите, правени от хора без значение, които трябваше да отидат от едно място без значение, до друго място без значение, за да свършат някаква работа напълно лишена от смисъл… Обстановката не ми беше позната и трябваше повече от седмица, докато свикна да се оправям с лабиринта от претъпкани коридори, в стаи, нахвърляни на пръв поглед съвсем случайно една до друга, и по стълбища, които сякаш водеха чисто и просто до други стълбища. В огромното здание цареше такъв хаос, че не ми бе никак трудно да открадна нужната смъртоносна доза морфин от количката на една санитарка; изпитвах известни угризения при мисълта, че дузина болни, лишени от всекидневните болкоуспокоителни, ще прекарат утрешния ден в адски мъки и ще агонизират; но такъв беше законът на джунглата: никога не се колебай да удариш някого, особено ако той е по-слабият. И още повече, ако не се знае откъде ще бъде нанесен удара.