Читать «Безконечното самоубийство» онлайн - страница 6

Седнах на ръба на леглото.

— Спрях ли да дишам в даден момент? Искам да кажа, че кожата ми не е посиняла, устните ми все още не са успели да се обезкръвят. Вие ли сте се намесвали?

Не можем да ви отговорим на тези въпроси — отвърна лекарят. — Нямаме право. — Той хвърли леко обезпокоен поглед към второ момиче, застанало малко по-назад от другите — без съмнение, друг служител от Службите за Сигурност.

— Кои са другите, които не са успели да умрат? Мога ли да ги видя? Дали… Дали те също са самоубийци?

— Нищо не мога да ви кажа.

— Тогава, кажете ми какво правите тука? Дошли сте само да гледате? Нали затова имате камери! Тогава можете да се върнете в електронния бункер, да се предпазите от заразата. Никога нищо не се знае, така ли е? Ами ако всичкото това е заразно?

— Случаят е точно такъв! — каза лекарят.

После си прехапа устните, осъзнал, че твърде много е казал; осъзнал, че се е оставил да бъде изненадан от собственото си желание час по-скоро да изясни ситуацията, да обясни, да разбере…

— Заразно?

Гледах го с широко отворена уста. Заразно?

Избухнах в луд смях. Този път вече беше прекалено. Безсмъртието се оказваше заразна болест! Представих си физиономиите на всички онези, които като мен щяха да почувстват, че са ограбили смъртта им в последния момент; представих си физиономиите на всички тези, които никога нямаше да могат да изберат вечния покой, да ритнат столчето под себе си… Всички онези, които щяха да се окажат обречени да влачат със себе си от векове за векове своето жалко съществувание — вечно болнави старци; изтерзани от мъка болни; отчаяни или просто изморени от живота същества; посредствени, грозни, пропаднали… Обречени за цял живот, разпространители на голямата болест, дишащи завинаги, мислещи завинаги…

Ортопедическата шина пращеше отвсякъде; чух вратата да се захлопва и забелязах, че служителката от Службите за Сигурност беше напуснала стаята. Лекарят бе силно пребледнял; навярно вече се виждаше смъмрен, порицан, уволнен, вкаран в затвора…

Съобщиха ми, че мога отново да се движа свободно вътре в болницата, но при едно условие — да се представям с различно име: другият беше умрял. Само по ортопедическата шина на тила ми никой нямаше да ме разпознае. Бяха се възползвали от състоянието ми на безсъзнание, за да ми боядисат и подстрижат косите. В такава хитрина липсваше всякаква оригиналност, но според тях, това щеше да бъде достатъчно.

Когато ме оставиха насаме със себе си, аз се престраших и си подадох носа навън. По коридорите все така бе оживено, цареше все същата пагубна, трескава лудост. Нищо не се бе променило. Но след известно време, бях сигурен в това, новината щеше да се разпростре — „… безсмъртието, безсмъртието, открили са вируса на безсмъртието…“, — и щеше да дойде до края на това прекрасно, шаблонно и еднообразно брожение насам-натам, щеше да дойде края на това обезумяло танцуване, сякаш дадено и установено веднъж и завинаги.

В действителност, мина доста време преди да избухне бомбата; използвах тези дни, за да наблюдавам и следя симптомите на безуспешната смърт. Понякога тези симптоми бяха едва доловими, понякога съвсем явно натрапващи се, но всички доказваха, че у хората бе имало опити за самоубийства. Впоследствие трябваше да науча, че тази тенденция за самоунищожение се бе проявявала сред двадесет и пет процента от онези, на които им бяха съобщили, че никога, ама никога няма да могат да умрат. Все още склонни да вярват в принудата, всички лекари от отдела за спешна медицинска помощ щяха да нарекат този феномен „синдром на хипертрофия на Танатос“. Един младеж, стигнал до ръба на нервната криза и покрит отвсякъде с превръзки, ми разказа как се бе опитал да се принесе в жертва, самозапалвайки се жив. Постоянно повтаряше: „Не можа да се получи, не можа да стане!“ И не успяваше да разбере защо цялото му тяло бе в изгаряния, а лицето облято в сълзи. Раните му заздравяваха бързо, но той отново щеше да опита. Чакаше го дълга поредица от потъвания в небитието на самозапалващите се и отново връщане към този свят. Търпеливо. Без да може с нищо да промени нещата. Хареса ми един друг младеж, самоубивал се като мене, който си бе поставил за цел да обезобразява тялото си, равномерно, част по част, крайник по крайник, като така изразяваше своята ненавист към него. „С риск да оживея — казваше той — но в колкото се може по-отвратително състояние!“ И се осакатяваше по най-жесток начин — прерязваше си сухожилията, гасеше цигарите по най-нежните места на кожата си, отсичаше пръстите си един по един. Искаше всеки миг от деня да му напомня за прекрасното намерение, навярно някога е бил много красив; дори си помислих, че може би е бил художник или нещо такова — във всеки случай, човек на изкуството, — някой, който не би могъл да не се опита да избегне или поне да заобиколи съществуващите закони на всекидневието, на действителността. Виждах го как буквално си блъска главата в стените, сякаш искаше непрестанно да доказва на самия себе си, че стените реално съществуват, тук, че може би мъничко се приближават към него, че може би мъничко стават по-твърди, мъничко по-масивни, мъничко по-високи. , Той повече никога нямаше да рисува. „Има ли някакъв смисъл?“ — каза ми един ден. — „Вече няма нищо, което да ме подтиква, няма я музата, няма вече начин, по който да се измъкнеш. Всичко приключи, в това съм сигурен, всичко се затвори в един вечен кръг. Защо тогава, какъв е смисълът да се мъча да напусна едно място, за което предварително знам, че е безгранично? Опитвахме се да променим света и той така добре ни се противопостави, че ни лиши от нашата единствена свобода. Ние вече никога няма да променим нищо, никога!“