Читать «Безконечното самоубийство» онлайн - страница 2

Намериха ме едва два дена по-късно. Лекарите се заинтересуваха много от мен, макар че „леглото“, което ми определиха, не беше нищо друго, освен един дюшек, хвърлен на един нар в някакво отделение. Без да снижи тон, медицинската сестра напразно ми обясняваше, че на двамата старци, които разделяха с мен тясното помещение единият отгоре, а другият отдолу, не им оставало много да живеят. Това не ме накара да се почувствам кой знае колко горд. Знаех, че агонията на двамата болни можеше да продължи буквално до безкрай, затова и не очаквах скоро да престане историята с тънката струйка урина, която всяка нощ към три часа потичаше от нара над мене.

Изследвания, тестове, рентген, проби… „Вие би трябвало да сте мъртъв!“ „На кого го казвате?!“ Журналисти, досадници, полиция, всякакви луди… „Самоубийството е незаконно, ще ви се наложи да заплатите глоба от…“ „Разкажете ни как стана?“ „Ами, знаете ли, нещастен случай. Оправях някакво въже и всичко се получи от само себе си…“ „Как е в смъртта?“ „Синьо, с лъскави мъниста!“

Вече не можех да си въртя главата. Бяха ми обещали, че ще сменят ортопедическата шина, която придържаше тила ми изправен, с някоя по-нова; но знаех, че поради липса на средства, болничното заведение ме беше обрекло за дълго да лежа прикован към този халтав миш-маш, свързан с дървени нитове, стоманени нишки и ленти от велпапе. Дори и да исках да кажа на жадните за сензация тълпи причината, поради която се намирах в това положение — с изпънат врат като някой тежко ранен от шрапнел военен, — щях да съм неспособен да го направя. Най-напред, защото аз не знаех общо взето всичко, което се отнасяше до моя случай, освен някои възклицания от рода на: „изумителен!“, „невъзможен!“, „луд!“ „блъфира, сигурен съм в това!“, казани от лекарите, които ме бяха лекували; а после, защото Службите за Сигурност се бяха настанили още на втория ден, за да следят нито една подробност да не може да се промъкне извън стените на болницата, и то дори от точно определени стаи на болницата.

Твърде късно стана ясно, че няма да ми позволят да започна наново работа.

— Но това е невъзможно! — извиках, когато един офицер от Службите за Сигурност дойде официално да уведоми. — Разберете, аз не държа толкова да се връщам и да следя каква е продукцията и качеството на готовата конфекция, но иначе как ще се оправя? Вие казвате, че ви дължа пари, а ще се наложи да оправям и разноските в болницата, и…

Страхувам се, че всички тези въпроси въобще не подлежат на разискване — Ние дълго обмисляхме вашия случай, решихме да съобщим на пресата, че не сте издържали и току-що сте умрели от раните си. Това е най-логичното решение и по мое мнение — най доброто. То ни дава пълна свобода да изучим вашия случай с най-голямо усърдие.

Останах зяпнал. Наблюдавах с изумление това дребно човече, облечено в тъмносиня униформа, което ясно и откровено ми заявяваше, че съм мъртъв и че вече не принадлежа на себе си. Тоест — поемах всички лоши последствия от самоубийството и нямах никаква полза.