Читать «Безконечното самоубийство» онлайн
Емануел Жуан
Емануел Жуан
Безконечното самоубийство
The Cure
Войната избухна с моето самоубийство. Впрочем, „избухна“ е твърде силна дума. Да кажем, че започна. Никой друг, освен мен, не забеляза това. Във всекидневната бях вързал едно въже за куката, която предните наематели бяха използвали, за да окачат на нея полюлей; клупа, на който щях да се обеся не беше издържан стилно докрай — от естетическа гледна точка можеше да се желае, — но щеше да ме издържи. Това беше всичко, което исках от него. Издърпах ниската масичка под бесилото. После пъхнах главата си в клупа.
Не оставях никакво прощално писмо. Беше безсмислено. Никой нямаше да ме оплаква. Никой нямаше да се пита защо го бях направил. А и не си струваше заради мен някой да се мъчи да разчете последните ми дълбоко философски размишления, относно безсмислието на живота, суетата на света, мръсните коридори на политиката и властта, погрома в интимния живот… Щеше да бъде напълно загубено време за всички.
Светлините в стаята бяха угасени, отблъснах се с тласък, за да преобърна ниската масичка. И чух как шийните ми прешлени изпращяха.
След това… След това имах на разположение цяла нощ, за да се питам какво става.
Не бях пропуснал моето самоубийство. Не, беше станало нещо много по-лошо. От чисто техническа гледна точка, всичко бе минало чудесно. Масата се беше преобърнала; куката, забита в тавана, не беше поддала; въжето не се беше развързало. Както бе предвидено, примката не ми позволяваше да дишам — благодарение на силното дръпване, увисвайки надолу, аз си бях счупил врата. И по оставените следи бях имал възможността да се уверя, че легендите за последното изпускане на обесените не са никакви легенди.
Аз не бях пропуснал моето самоубийство, но и не бях успял да го направя. Всичко щеше да започне отначало. Както обикновено, всичко, което предприемах, започваше с непредвидими и мъчителни последици. И както обикновено, никой нямаше да ми повярва, ако разкажех онова, което ми се беше случило. Но аз действително бях жив, полюлявах се глупаво посред нощта в края на въжето, точно в центъра на всекидневната. И ми беше невъзможно да сляза. В продължение на цял половин час повдигах едната си ръка, мъчейки се да развържа единия от двата възела — онзи, който ме стягаше за врата, или другия, с който бях завързал въжето. Напразни усилия. Дори и стаята не бе напълно тъмна: цареше някакъв мастилено синкав полумрак, поради светлините от уличните лампи и рекламите, промъкващи се през щорите. Донякъде и колите нарушаваха прословутата гробна тишина, предвидена да цари по време на моята смърт. Не, съвсем явно, аз все още нямаше да умра.
Нощта се оказа безкрайна, много по-дълга, отколкото една безсънна нощ. Кой щеше да дойде да ме потърси? Кой щеше да се сети за мене? Перспективата да прекарам следващия ден така, после следващата нощ, и по-следващия ден, и… докога щях да продължавам да вися в това абсурдно положение?
Не чувствах особени болки, може би гърлото ми бе стегнато малко повече от обикновено. Но съзнанието ми за смешното състояние и гротескната ми физиономия — а имах достатъчно време да помисля добре за това, — нараняваха възвърнатото ми честолюбие. Висящ език, посинели черти на лицето, отпусната на гърдите глава…
