Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 9

— В колко часа? — попита фотографът.

— Хайде да се разберем за осем.

— Много е рано…

— Какво да направя? — въздъхна Карела и направи жест на безсилие в посока на лабораторния техник, който вече нахлузваше пластмасова торбичка на дясната ръка на убития.

Откъм патрулната кола се яви Майер:

— Научи ли нещо?

— Казва се Джеймс Харис — отвърна Карела. — Живее на Южна Седма улица. Уреди ли нещо за кучето?

— Мърчисън обеща веднага да изпрати ветеринар.

— Добре. Ще останеш ли за малко тук, докато проверя адреса?

— Ти успя ли да направиш скица на местопроизшествието.

— Още не.

Санитарят се бе приближил до тях, тъкмо когато Майер задаваше въпроса за скицата.

— Вижте, ако си мислите, че ще висим тук, докато вие си правите шибаната скица…

— Ще стане само за няколко минути — прекъсна го Майер.

— Следващия път ни викайте, когато вече сте си свършили работата. А що се отнася до кучето…

— Какво имаш предвид?

— Онуй ченге там казва, че трябва да вземем и кучето. Аз няма да карам куче в линейката. Това е…

— Че кой ти казва да го караш?

— Онова ченге ей там. С черния балтон.

— Моногън?

— Не му знам името.

— Не си длъжен да вземаш кучето — успокои го Майер. — Но не мога да ти дам трупа, преди да съм направил скица на местопроизшествието. Нали нямаш нищо против? Обещавам ти, че е работа за една минута.

Карела знаеше, че скицата ще отнеме поне половин час.

— Майер — каза той, — чакай ме тук.

ГЛАВА ВТОРА

Във входа нямаше осветление.

Карела извади джобно фенерче и освети пощенските кутии. Джеймс Харис живееше в апартамент номер 3-С. Загаси фенерчето и натисна дръжката на вътрешната врата. Беше отключена. На първия етаж на стълбищната площадка мъждукаше гола крушка, която хвърляше жълтеникава светлина върху стъпалата, покрити с линолеум. Запъти се към третия етаж. След години работа в 87-и участък бе свикнал с такива стълбища.

Вземаше стъпалата по две не защото бързаше, а понеже беше започнал да го прави още от дванадесетгодишна възраст, когато се превърна в дългокрако кокалесто момче. Майка му го наричаше дългуч. Престана да расте на седемнадесетгодишна възраст, когато бе станал почти метър и осемдесет. Сега вече беше мъж с широки плещи и тесен ханш, с мускулестата пъргавина и леката стъпка на спортист. Косата му бе кестенява, очите му — кафяви. Бяха леко дръпнати надолу и това му придаваше азиатски вид.

Жилищните блокове в района на участъка бяха или много студени или прекалено затоплени. Блокът, в който се намираше, беше прекалено затоплен и влажен. Свали плетената си вълнена шапка и я пъхна в джоба на якето. Чуваха се звуци на включени телевизори и на вода, стичаща се в клозетни чинии. На третия етаж имаше три апартамента. Номер 3-С бе в дъното на коридора, най-отдалеченият от стълбището. Почука на вратата.

— Джими? — зачу се женски глас.

— Не, госпожо. Полиция.

— Полиция ли казахте?

— Да, госпожо.

Почака. Вратата, захваната с верижка, едва се открехна. Апартаментът бе тъмен и не можа да види лицето на жената.