Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 10

— Покажете си значката — каза тя.

Той вече я беше приготвил — хората винаги искаха да видят полицейската значка. Бе закрепена за малка кожена калъфка, в която се намираше служебното му удостоверение. Повдигна я срещу вратата и зачака.

— Извадихте ли значката? — попита жената.

— Да — отвърна той и се намръщи, озадачен. Ръката й се появи в тесния процеп на вратата.

— Искам да я докосна — каза тя и той със закъснение осъзна, че жената е сляпа. Пръстите й опипаха синия емайл с позлатен герб на града.

— Как се казвате? — попита.

— Детектив Карела.

— Май че всичко е наред — поуспокои се тя и отдръпна ръката си. Обаче не свали верижката. — Какво искате?

— Тук ли живее Джеймс Харис?

— Какво има?

— Госпожо Харис… — започна той и се поколеба. Това беше най-ненавистния момент в полицейската му работа. Нямаше милозлив начин да се съобщи тази новина, да се омекоти ударът. Нямаше. — Мъжът ви е убит.

В мрака на процепа имаше мълчание, в тъмнината зад него — също.

— Какво… какво…?

— Може ли да вляза?

— Да… да… заповядайте.

Чу звука от свалянето на верижката и вратата се отвори широко. В светлината на стълбищната лампа той видя, че жената е бяла, русокоса, стройна, облечена в дълъг син пеньоар, с огромни черни очила, закриващи очите и част от лицето. Апартаментът бе тъмен и той за миг се обърка. Тя веднага го разбра:

— Сега ще запаля лампата.

Обърна се, придвижи се уверено до стената, после покрай нея и след малко ръката й напипа ключа. Светна лампа. Той влезе и затвори след себе си.

Оказаха се в кухнята. Това не го изненада, защото входните врати на много от апартаментите в този квартал водеха направо към кухнята. Някои от тези кухни блестяха от чистота, други бяха мръсни. Тази не влизаше в нито една от двете категории. Ако не знаеше, че обитателите са слепци, щеше да реши, че са просто разхвърляни. Жената бе застанала срещу него в характерната поза на слепите, с леко наведена глава, и го чакаше да заговори.

— Госпожо Харис, вашият съпруг е убит.

— Убит? Тя заклати глава. — Не, не. Трябва да… трябва да има някаква грешка.

— Де да беше така, госпожо Харис.

— Но защо… Не може да бъде… Нали е сляп?

Той напълно разбра логиката й. Самата мисъл изглеждаше нелепа. Човек не убива слепци и малки деца. Човек не убива птички и пеперуди. И все пак хората го правеха. Някой го бе направил. Точно в този момент мъжът й лежеше мъртъв на тротоара. Някой му бе прерязал гърлото. Карела отново повтори, този път по-бавно:

— Мъртъв е, госпожо Харис. Бил е убит.

— Къде е?

— След малко ще го откарат в болницата „Буена Виста“.

— Къде е сега?

— На площад „Ханън“.

— Как е бил убит?

Имаше лек южняшки акцент и говореше толкова тихо, че едва я чуваше. Тя обаче говореше прямо, казваше това, което мислеше и очакваше от него сведението, което той умишлено задържаше.

— С нож.

Мълчанието й този път му се стори много дълго. На улицата се чу изскърцване на автомобилни гуми, после форсиране на двигател, после повторно изскърцване. Някой бе направил завой. После настъпи пак тишина.

— Седнете, моля — покани го тя и безпогрешно посочи към кухненската маса. Той придърпа един стол и седна. Тя прекоси стаята, напипа стола срещу него и също седна.