Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 11

— Можем да разговаряме по-късно, ако желаете — предложи Карела.

— Не е ли по-добре сега?

— Ако предпочитате.

— Какво искате да знаете?

— Кога го видяхте за последен път?

— Тази сутрин. Излязохме заедно в десет сутринта.

— Къде отидохте?

— Аз тръгнах към центъра, където работя, а Джими отиде на булевард „Хол“. Той обикновено работи на „Хол“. Между „Съркъл“ и „Монгомери“. — Тя замълча за миг. — Той е просяк — добави.

— Къде работите, госпожо Харис?

— В компания за бърза доставка на поща. Поставям каталози в пликове.

— Какви каталози?

— Каталози на стоки, продавани от различни компании. Разпращаме ги два пъти месечно. Едно момиче надписва пликовете, а аз поставям в тях каталозите. Продаваме сувенирни предмети — пепелници, солници и неща от този род.

— Как се казва компанията?

— „Престиж новелти“. Намира се на улица „Дъчман“, в центъра за продажба на дрехи.

— И сте излезли от къщи в десет часа сутринта заедно със съпруга си?

— Да. Опитваме се да избягваме върховите часове. Джими нали ходи с куче и… — Тя изведнъж млъкна. — Къде е Стенли?

— Ще се погрижат за него.

— Той добре ли е?

— Не знам. Може би са го упоили с нещо, а може би… Той умишлено не довърши изречението.

— Какво щяхте да кажете? Че може да са го отровили?

— Да, госпожо.

— Стенли никога не взема храна от непознат. Само Джими го храни. Така е дресиран. Не приемаше дори от мен. Само от Джими.

— Ще разберем, за него ще се погрижи ветеринар. Госпожо Харис, този час обичаен ли беше за вас? Винаги ли излизахте заедно от къщи в десет сутринта?

— От понеделник до петък.

— А в колко часа се връщахте?

— Аз обикновено се прибирам към три — три и половина. Джими изчаква да мине целия ден, защото събира най-много пари между пет и шест часа, когато хората се връщат от работа. След това изчаква още половин час, отбива се в някой бар, колкото да се убеди, че е минал върховият час. След това взема метрото към шест и половина — седем без петнадесет. И обикновено си е у дома към… — Тя изведнъж усети, че говори в сегашно време за човек, който вече е мъртъв. Осъзнаването бе болезнено. Гледайки лицето й, Карела видя как изпод стъклата на грамадните очила започват да се стичат сълзи. Изчака.

— Извинявайте — промълви тя.

— Ако предпочитате…

— Не, не — жената поклати отрицателно глава. — Той… Той обикновено си беше у дома най-късно към седем и половина.

— Тя рязко стана и се запъти безпогрешно към шкафа до мивката. Ръцете й откриха кутия с книжни кърпички, извади една и се изсекна. — Обикновено към седем и половина бях готова с вечерята. Понякога излизахме да вечеряме навън. Често се хранехме в китайски ресторанти, Джими много обичаше китайската кухня. С това куче можехме да отидем където си искахме — каза тя и отново заплака.

— Само едно куче ли имахте?

— Да. — Сега бе опряла салфетката до устата си и отговорът й бе съвсем приглушен. Извади втора салфетка и отново се изсекна. — Кучетата-водачи са скъпи. А на мен не ми и трябва. Не бях с Джими само когато отивах или се връщах от работа. А нали си имам и бастун… — Започна отново да плаче, този път на глас, със силен рев, който идваше от гърдите и затрудняваше дишането.