Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 25

— Заповядайте. Като влизаха в апартамента, Карела се зачуди какво ли си мислят повечето чернокожи хора в Съединените американски щати, когато гледат чернокожите, показвани по телевизията. Дали си викаха: Божичко, та това аз ли съм? Ако живееха в някой апартамент в Дайамъндбек, където първото нещо, което се набиваше на очи, бяха кривите и оръфани от плъхове открити електрически кабели над мивката, дали смятаха, че това, което им показват по телевизията, е едно правдиво отражение на собствения им живот? Или пък чернокожите на малкия екран бяха за тях нещо друго, например американската мечта? Можеше ли собствените им проблеми да бъдат изразени чрез безсмисленото възпитано бърборене, стичащо се в стаите им от кутията на телевизора, докато над главите им пукнати тръби навлажняваха тавана и щяха да продължат да го навлажняват, докато падне мазилката, независимо от многократните обаждания по телефона до собственика (който беше бял) или до здравната служба (на която хич не й пукаше)?

Софи Харис беше на около петдесет години. На младини можеше и да е била хубава — беше светлошоколадова на цвят и със зелени очи като на котка, все още висока и стройна, но тежестта на живота в нетелевизионния свят на чернокожите си беше казала думата. Вече бе приведена, с посивяла коса, набръчкано лице и с глас, превърнал се в дрезгав шепот не само поради трагедията, която я бе сполетяла. Веднага се извини за вида на жилището си — което на Карела и Майер се стори безупречно чисто — и предложи на детективите да изпият нещо. Уиски? Чай? А можеше и да е останало малко вино в хладилника — желаят ли? Детективите благодариха и отказаха. Седнали под заплашващия да падне таван, те погледнаха към прозореца. Виждаше се мигащата неонова реклама на един бар. Чуваше се воят на сирената на линейка. В този град непрестанно се чуваше воят на сирени.

— Госпожо Харис — започна Карела, — бихме искали да ви зададем някои въпроси във връзка със сина ви и снаха ви.

— Разбирам — кимна тя. — Ще ви помогна с каквото мога.

Бе започнала да приема официалния тон, използван от много чернокожи в разговора им с бели хора, особено когато белите са облечени в някаква власт. Фалшив и престорен тон, лишен от автентичността, която още по-фалшивите и престорени телевизионни предавания симулираха така добре. За телевизионните зрители реално беше това, което се показваше по телевизията. Майната му на този осран апартамент в Дайамъндбек. Истината се вижда на екрана. Истинското семейство от времето на голямата депресия е това, което се показва по телевизията, няма защо да си спомняш какво ти е разказвал баща ти за 1932 година, когато се опитвал да свърже двата края с пет долара седмично. Истински бяха телевизионните лекари и телевизионните ченгета и въобще всичко по телевизията бе истинско освен научно-фантастичните серии, пък и те бяха по-истински от репортажите за полетите до Луната.

Седяха в стаята. Две истински ченгета и една истинска чернокожа жена. Едно от ченгетата имаше италианско име, но не носеше смачкан шлифер, не мънкаше и не се преструваше на глухо. Другото ченге бе с гола глава, но не смучеше захарни петлета, не си бръснеше главата и не бе облечено лъскаво като кмета. Чернокожата жена не беше съпруга на собственик на верига от магазини за химическо чистене и не беше облечена като за прием. Беше смутена от присъствието на двамата мъже, защото бяха бели. Бе още по-смутена от това, че бяха ченгета. И тримата седяха в една обстановка на реална и неприятна близост само защото някой, съвсем реално съществуващ, бе убил двама души. В противен случай едва ли щяха да се срещнат. По телевизията това — напълно случайният характер на всичко в живота — се губеше. В света на телевизията за всичко имаше причини и за всеки имаше мотиви. Само ченгетата знаеха, че и самият Шерлок Холмс е пълна измишльотина. Бяха дошли тук, за да търсят някакъв мотив, но съвсем нямаше да се изненадат, ако се окаже, че няма и сянка от такъв.