Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 27

— Когато бяха у вас за последен път…

— Да — отрони тя и кимна. Сега чак си помисли, че вече никога няма да й дойдат на гости. Зелените й очи се превърнаха в пепелища.

— Някой в квартала да е правил коментари за естеството на брака им?

— Какво искате да кажете?

— Тя е била бяла.

— За мен не беше. Може да е имало някой, който да е мислел, че Джими не трябва да се жени за бяло момиче. Никой обаче не е посмял да дойде да ми говори за това.

— А самата вие, госпожо Харис, как приемахте този факт?

— Обичах Изабел от все сърце.

— Знаехте ли, че Джими беше предвидил при нещастие вие да бъдете облагодетелствана от неговата застраховка?

— Да, след Изабел. — Поклати глава. — Бог да ги благослови.

— Двадесет и пет хиляди долара — каза Карела и се вгледа в нея.

— Бог да ги благослови — повтори тя.

— Госпожо Харис, този човек, с когото се срещате… може ли да ви попитам за името му?

— Чарлс Кларк.

— Откога го познавате?

— От около шест месеца.

— Сериозна ли е вашата връзка?

— Как да ви кажа… предложи да се оженим.

— Вие съгласихте ли се?

— Не. Още не.

— А смятате ли, че бихте се оженили за него?

— Да.

— Казахте ли му?

— Казах му да почака, докато се ожени Криси. Тя ще се ожени догодина, през юни, тогава приятелят й ще завърши гимназия.

— Тя на колко е години?

— Криси е на седемнадесет.

— И вие казахте на господин Кларк, че можете да се ожените за него през юни?

— Да, след като се ожени Криси.

— А той какво мисли по въпроса?

— Ами бърза, като всеки мъж.

— Какво работи?

— Боксов менажер е.

— На кого е менажер?

— На един боксьор на име Черния Джексън. Чували ли сте за него?

— Не съм, съжалявам.

— Той участва в мачовете на стадиона Сейнт Джо. Стадионът Сейнт Джозеф, искам да кажа.

— Госпожо Харис — продължи Карела, — надявам се да не се обидите от моя въпрос: с господин Харис разговаряли ли сте по парични въпроси?

— Понякога.

— Знаеше ли за двадесет и петте хиляди долара?

— Да.

— Вие ли му казахте?

— Джими му каза. Разправяше му, че ако нещо се случи с него или с Изабел, аз няма да остана на сухо. Той за себе си трябваше да се грижи, а все за мен се тревожеше. — Погледна Карела право в очите. — Ако си мислите, че Чарли има нещо общо с убийството на моето момче и на жена му, вие сънувате, господине.

— Все пак, бихме искали да поговорим и с него.

— Това е най-лесното. Той живее в другата пряка, на улица „Холмън“ номер 623. Не ги е убил Чарли. Ако питате мен…

— Да, госпожо Харис?

— Убил ги е някой луд. Само някой луд може да направи това.

* * *

Наистина можеше да е някой луд.

Градът беше пълен с луди, които обикновено се появяваха през топлите летни месеци. Никъде обаче не беше писано, че някой луд не може да се появи отнейде в средата на ноември и да убие двама беззащитни слепи хора. Лошото на лудите обаче им беше именно това, че са луди. При тях не можеш да търсиш причини и мотиви. При лудите можеш само да разчиташ на късмета, на това например, че някой ще откачи в препълнен ресторант, ще го арестуваш и той ще си признае, че през последните два месеца е убил шестдесет и четири слепци, всичките в различни градове, включително и в Лондон. Сега по телевизията много вървяха луди убийци. Телевизионните компании може би умно бяха решили, че на зрителите ще им е драго, че убийствата ги върши някой смахнат, а не хубав нормален човек с мотиви. Никак не беше приятно да се издирват луди убийци, защото човек нямаше откъде да почне и накъде да продължи. Можеше само да се надяваш, а надеждата е най-ненадеждната работа.