Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 23

— Не.

— Е, озаглавен е „Отказ да се оказва съдействие на служител на закона“. Аз съм служител на закона, госпожице Хулихън, и вие отказвате да ми окажете съдействие — Карела казваше само част от истината. Според текста закононарушение имаше, когато „при искане на служител на закона, който може да потвърди това си качество, неоснователно му се отказва съдействие за извършването на арест или за предотвратяването на правонарушение.“

Този път госпожица Хулихън мълча по-дълго време.

— А защо не го вземете от указателя? — каза най-сетне тя.

— Къде живее?

— В Ривърхед.

— Кое му е първото име?

— Франк.

— Благодаря — Карела затвори телефона. Измъкна указателя на Ривърхед, разтвори го на буквата „П“ и видя, че има около четиридесет души с името Престън. На Саут Еджхит Роуд живееше човек на име Франк Престън. Карела погледна часовника и набра номера.

Сигналът се повтори пет пъти, преди някаква жена да вдигне слушалката.

— Да, моля? — каза тя.

— Здравейте, може ли да говоря, с господин Престън?

— Кой се обажда, моля?

— Детектив Карела от 87-и участък.

— Кой?

— Детектив Карела от…

— Това полицията ли е?

— Да.

— Още не се е прибрал.

— С кого разговарям, моля — попита Карела.

— С жена му.

— Госпожо Престън, в колко часа го очаквате?

— В петък обикновено се прибира към шест часа. Вие във връзка със сляпото момиче ли го търсите?

— Да.

— Каква неприятна история…

— Да, госпожо Престън, бихте ли казали на съпруга си, че ще го потърся пак по-късно тази вечер?

— Ще му предам.

— Благодаря — Карела затвори телефона.

Майер, седнал на собственото си бюро, също разговаряше по телефона. Разговаряше със Софи Харис, майката на Джими.

— До половин час можем да дойдем, удобно ли е за вас? Удобно? След малко ще пристигнем. — След това се обърна към Карела. — Готов ли си?

— Да, разбира се.

— Плачеше като дете по телефона. Току-що се бе върнала от идентифицирането на двата трупа. От армията научи ли нещо?

— Нищо особено. Сега търсих човека, при когото работи Изабел, Франк Престън му е името. Ще му позвъня по-късно, да видя какво ще ни каже. Всъщност нищо не знаем за тези двамата.

— Имаш предвид Джими и Изабел?

— Да. Нали всъщност все още не знаем що за хора са били?

— Още не — потвърди Майер. — Хайде да поговорим с майката…

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Ритъмът на града набираше скорост.

Настъпил бе краят на скучната работна седмица и градът започна да се придвижва към уикенда. На остров Изола гражданите излизаха от входовете на метрото и се насочваха към топли бани и интересни занимания. В Ривърхед, Келм Пойнт и Маджеста по-голямата част от градския транспорт бе над земята, като структурите му се виеха над градските улици и ги потапяха във вечен полумрак. Захабените вагони на метрото се измъкваха от подземните си тунели и с дрънчене се понасяха към местоназначението си. На човек, живеещ в Ривърхед, за да стигне до най-отдалечената точка на Келм Пойнт, му трябваха два часа и десет минути с метрото. За същото време с полет на „Конкорд“ можеше да се стигне до Париж. В Дайамъндбек трасето минаваше над земята и грозотата се излъчваше само от сградите от двете страни на улиците и булевардите.