Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 24

Дайамъндбек беше черен, а черното е красиво. Дайамъндбек обаче не беше красив. Чернокожите, които излизаха от входовете на метрото, през деня се занимаваха с най-различни работи, повечето свързани с обслужване. Много от жените чистеха домовете на други жени, миеха със сапун фин порцелан, излъскваха семейно сребро, почистваха праха от мебели, закупени в антикварни магазини в Англия и Франция, изчеткваха рокли, шити по поръчка, и ги поставяха в гардероби, пълни с манта от норки и лисици, изплакваха кристални чаши за шампанско и изхвърляха на боклука гигантски бутилки с надписи, които не можеха да произнесат. Някои от мъжете работеха в кухните на ресторанти, миеха чинии или метяха пода, докато в самите ресторанти клиентите поръчваха гъши черен дроб или филе миньон по бернски. Някои от мъжете помагаха на текстилната промишленост, като тикаха огромни платформи с накичени по тях дрехи по улиците под „Кери Крос“ и се справяха с движението с ловкостта на тореадори. Колите, които те ловко избягваха на улицата, често имаха зад волана черни хора, които караха богати пътници към луксозните им апартаменти с изглед към река Дикс, където пък черни жени миеха скъп порцелан и излъскваха старо сребро и така цикълът се повтаряше до безкрайност.

Сградата, в която живееше Софи Харис, бе бледа сянка на блоковете в южната част на града и още по-бледа сянка на постройките на другия бряг на реката. Тук нямаше портиер, нямаше дори и врата. Някой я бе изкъртил от рамката. Фоайето бе кутийка метър и петдесет на два и откъм левия му край имаше пощенски кутии.

На таблото откриха името на Софи Харис, натиснаха бутона и се отправиха към вътрешната врата на входа. Не се чу бръмчене, а и те не го очакваха. В Дайамъндбек бравите на повечето входни врати бяха изкъртени още по времето, когато наоколо са препускали индианци, и никой от хазяите не си бе направил труда да ги смени. За сметка на това наемателите укрепваха с брави и ключалки вратите на собствените си апартаменти по такъв начин, че да издържат на нападението на цяла армия от крадци. Нали казват, че човек навършил четиридесет години и не станал най-добрия доктор за себе си, е човек, който се нуждае от доктор. Човек, живял в Дайамъндбек повече от четиридесет минути и още не станал опитен ключар, отправяше покана апартаментът му да бъде ограбен.

Сблъскаха се веднага с вонята на пикоч. Карела се отдръпна, сякаш бяха хвърлили в лицето му кофа помия, а Майер рече „уф“ и се затича към стълбите. Иззад една врата се дочу радио, което в рокендролов ритъм възхваляваше достойнствата на някакъв крем за лице. Опърпана сива котка погледна детективите с досада, сякаш очакваше да я заподозрат в кражба. Обонянието се стъписваше от сложната смесица на готварски и други миризми.

Почукаха на вратата на апартамента на Софи Харис.

— Кой е? — попита женски глас.

— Детектив Майер — отвърна Майер. — Преди малко се обадихме по телефона.

Чуха отключването на бравите. Първо бе свалено резето, а после се чу щракането на горната ключалка. Вратата се отвори.