Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 22

— Моля ви, постарайте се.

— Ще се постарая.

— Благодаря — каза Карела и затвори телефона.

Беше пет часът и няколко минути. В другия край на стаята Дженеро започна отново да трака на машина. Хоз рязко стана от стола си, каза на пленника си — Хайде, юнак, да тръгваме — и го поведе към масата за вземане на отпечатъци от пръстите. Иззад затворената врата на кабинета на лейтенанта се чу телефонно позвъняване. Повтори се и спря. Карела бръкна в кай-долното чекмедже на бюрото си, където държеше телефонните указатели на петте квартала на града. Отвори указателя на Изола, обърна на буквата „П“ и след малко пръстът му стигна до фирмата „Престиж новелти“. Набра номера.

— Престиж новелти — пропя женски глас.

— Обажда се детектив Карела от 87-и участък. Ако обичате, свържете ме с шефа на компанията.

— Струва ми се, че господин Престън си е тръгнал.

— Бихте ли проверили, ако обичате.

— Да, господине. — Чу се щракане и той зачака. Замисли се и реши, че половината му работно време отива в телефонни разговори, а другата половина — за писане на рапорти в три екземпляра. Дали да не започне да пуши пури?

— Ало — обади се жената.

— Тук съм.

— Съжалявам господине, но господин Престън действително си е тръгнал.

— В такъв случай, бихте ли ми дали домашния му номер?

— Съжалявам, господине, не ни е позволено.

— Разследваме убийство.

— Съжалявам, господине, но не мога да поема отговорността…

— Свържете ме с началника си.

— Господине, тук сме останали само аз и госпожица Хулихън. Всъщност и аз вече почти си бях тръгнала, когато…

— Свържете ме с госпожица Хулихън.

— Ще ви свържа, господине, обаче и тя няма да ви даде номера — каза жената. Чу се още едно щракане. Карела се замисли. Баща му пушеше пури. Пушеше пури, докато…

— Госпожица Хулихън е на телефона — рече един глас. Носов глас на сериозен човек, който не се шегува. — С какво мога да ви услужа?

— Обажда се детектив Карела от…

— Да, господин Карела. Разбрах, че искате домашния телефонен номер на господин Престън.

— Точно така.

— Не ни е позволено…

— Госпожице Хулихън, каква длъжност заемате в „Престиж Новелти?“

— Счетоводител.

— Госпожице Хулихън, разследваме две убийства.

— Разбирам ви, но…

— Една от жертвите е работела в „Престиж Новелти“.

— Да, Изабел Харис.

— Точно така.

— Вече знаем.

— Трябва ми домашният номер на господин Престън.

— Разбирам — колебаеше се госпожица Хулихън, — но не ни е позволено да съобщаваме на никого частните телефонни номера на служещите.

— Госпожице Хулихън, трябва ли да ме карате да прекося целия град и да дойда при вас със съдебно решение, задължаващо ви да ми съобщите телефонния номер?

— Ние тъкмо си тръгвахме, когато позвънихте.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че и да вземете съдебно решение, до понеделник тук няма да има човек. А в понеделник ще можете да се свържете с господин Престън на номера, на който ми звъните сега.

— Не мога да чакам до понеделник.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Госпожице Хулихън, познавате ли член десети от раздел 195 на Наказателния закон?