Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 15

— Не знам — отвърна Карела. Мислеше, че е студено. Че е дяволски студено за месец ноември. Мислеше, че през цялата зима човек може да усети само две състояния на времето. Или ще има снеговалеж, или ще се събудиш с чисто небе и температура малко над нулата. Мислеше, че няма да има нищо против да живее във Флорида или в Калифорния. Замисли се дали на някой град във Флорида не му трябва опитно ченге, което да лови дебеловрати обирджии на банки и други подобни. След това да си почива в сянката на палмово дърво, и да отпива от чаша със студена напитка.

При мисълта за студената напитка настръхна зиморничаво.

Сградата, в която живееше семейство Харис, през деня изглеждаше по-приветлива. Хората често забравяха, че този град има много цветове. Дори Карела обикновено мислеше за него в черни и бели оттенъци. Омърсени от сажди здания, насочили се към сивото небе над тях, черни асфалтирани улици и сиви тротоари, монохроматичен град, посивял от униние. Истината обаче бе съвсем различна.

Имаше разлика в цвета на сградите. До къщите от червени тухли имаше други, облицовани с жълт камък, до тях се мъдреха — боядисани в оранжево или синьо. Много различни цветове имаше и в рекламните афиши, благодарение на които цели стени заприличваха на абстрактни картини. Различни бяха и светлините на светофарите — червени, жълти и зелени. Като се отразяваха в мокрия асфалт и в мокрите автомобили, носещи целия метален блясък на Детройт, получаваше се същинска цветна мозайка. Многоцветие имаше и в боклука — градът произвеждаше най-много боклук в Съединените щати — и този боклук по-често се натрупваше, отколкото се прибираше, благодарение на многобройните стачки на боклукчиите. Стоеше, подпрян до стените, в многоцветни пластмасови торби, събрали отпадъците на осеммилионния град. Торбите нерядко бяха разкъсани от плъхове и гниещото им съдържание се валяше по тротоарите. Много цветове се виждаха също, за радост на пътниците на метрото, и по неговите вагони, изрисувани с цветни аерозоли. Накрая, многоцветни бяха и хората. Тук нямаше просто бели и просто черни хора. Не. Имаше толкова разцветки на кожата, колкото и граждани.

Двамата мъже мълчаливо се качиха по стълбите. Единият си мислеше за годишни времена, а другият — за цветове. И двамата си мислеха за града. Стигнаха до третия етаж и почукаха на вратата на апартамент 3-С. Карела погледна часовника си и почука отново.

— За десет часа ли се разбрахте? — попита Майер.

— Да. — Карела пак почука. — Госпожо Харис?

Никакъв отговор. Почука отново и долепи ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Погледна Майер.

— Какво мислиш? — каза Майер.

— Най-добре да повикаме портиера — отвърна Карела. Слязоха по стълбите и откриха апартамента на портиера там, където се намираха повечето портиерски апартаменти — на партера. Портиерът бе чернокож мъж на име Хенри Рейнълдс. Каза им, че работи в този блок от шест години и познава добре семейство Харис. Явно все още не знаеше, че Джими Харис е бил убит предната вечер. Говореше без да спира, докато ги придружаваше по стълбите, но не спомена това, което по всяка вероятност щеше да приеме за трагедия, ако знаеше за него, нито пък попита полицаите защо искат да влязат в апартамента. Нито на Майер, нито на Карела това не се стори странно. В този град гражданите много често не задаваха въпроси. Познаваха ченгетата прекалено добре и си знаеха, че при тях е по-добре да си мълчиш и да не се правиш на интересен. Рейнълдс почука на вратата на апартамент номер 3-С, почака малко, сви рамене и отвори вратата със своя ключ.