Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 132

— Първо — продължи Карела, — това означава, че имате правото да мълчите, ако предпочитате да го направите. Ясно ли е това?

— Разбира се, че е ясно — отговори Таталия.

— Добре. На второ място означава, че не сте длъжен да отговаряте на никакви въпроси, ако не желаете да направите това. Нали ме разбирате?

— Разбирам ви — отвърна уморено Таталия.

— Трето, означава, че ако решите да отговаряте на въпроси, отговорите могат да бъдат използвани против вас. Разбирате ли това?

— Да, да — кимна Таталия и непресторено се прозина.

Всичко ще си кажеш, мръсен келеш, помисли си Карела.

— Имате също така правото да се консултирате с адвокат преди или по време на полицейски разпит.

— Мой адвокат е полковник Лумис.

— … и да се оттеглите от разпита, когато пожелаете. Ясно ли е това?

— Да, всичко ми е съвсем ясно — отговори Таталия.

— Добре — каза Карела, бръкна във вътрешния си джоб и извади писмото, което бе открил в сейфа на Харис. — Виждал ли сте това?

— Какво е то?

— Всъщност би трябвало да ви попитам дали сте виждал оригинала му. Това, което държа, е индигово копие. И така, виждал ли сте оригинала на това?

Таталия взе писмото и внимателно го прочете.

— Не съм.

— Адресирано е до вас.

— Адресирано е до Форт Ли във Виржиния. Преместиха ме оттам през септември. Това писмо е с дата шести ноември.

— Аха — отбеляза Карела.

— Може ли да видя писмото, ако обичате? — попита Лумис.

— Разбира се — каза Карела и му го подаде. — Значи, майоре, никога не сте получавали това писмо?

— Никога — каза Таталия с усмивка. — Военната поща не винаги е изрядна.

— А какво мислите за съдържанието му? — попита Карела.

— За съдържанието му?

— Да. Нали сега го виждате за първи път…

— Не го прочетох.

— Ах, аз пък бях останал с впечатлението, че го прочетохте. Полковник Лумис, бихте ли му подали писмото?

— На ваше място не бих отговарял на други въпроси — каза Лумис. — Господин Карела, господин Стюърт, бих искал да предложа…

— Не ставайте смешен — сряза го Таталия и измъкна писмото от ръцете на Лумис. — Нямам какво да крия.

Добре, помисли си Карела. Ти си точно това, което мислим, че си, и ще те приковем на стената. Видя как Таталия подчертано бавно и внимателно прочете писмото. Най-сетне той повдигна глава.

— Този път прочетохте ли го? — попита Карела.

— Да.

— За пръв път, така ли?

— Точно така.

— И какво мислите за съдържанието?

— Нямам представа какво може да означава.

— Нямате представа какво може да означава, така ли?

— Така.

— А пък на мен ми се струва, че Джими Харис твърди, че вие сте наръгали лейтенант Блейк с щик.

— Глупости.

— Лейтенант Блейк е бил убит, нали?

— Разбира се, че беше убит.

— Но не е бил убит така, както твърди Джими Харис?

— Беше убит, когато една мина избухна до него.

— Аха — кимна Карела.

— Аз ви разказах това още вчера, когато бяхте при мен.

— Да, но изглежда Джими е останал с впечатлението, че вие сте наръгали лейтенанта с щик.

— Нямам представа с какви впечатления е останал или не е останал Джими. Джими е мъртъв.

— Вярно е, но изглежда той е останал с впечатлението, че и другите са нанесли удари по лейтенанта с щикове.