Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 134
Ед Макбейн
— Кое беше първото име на лейтенанта?
— Какво?
— Лейтенант Блейк. Кое беше първото му име?
— Роджър.
— Дали Кортес е видял всичко — каза Карела. Отново лъжеше. Хич не му пукаше. Нямаше да остави това мръсно копеле да се отърве. Ако съдът после реши да го отърве, негова си работа. Точно сега обаче нямаше да се отърве.
— Не знам… Не знам кой е Дани Кортес.
— От Огнева група „Браво“. Преди малко ви казах. От „Браво“. Той ви е видял, когато е изкачвал хълма. Обърнал се, погледнал надолу и видял как вие с лейтенант Блейк сте се боричкали…
— Не — изръмжа Таталия.
— И е видял как измъквате щика си…
— Не!
— И как сте го намушкали.
— Не! — изкрещя Таталия и изведнъж закри лицето си с ръце и започна да хълца. — О, Боже мой — каза. — Не исках… Не го направих за… Исках да си защитя хората. Бяха уморени, бяха… Аз им бях командир, на мен вярваха. А той искаше да ги… Врагът беше там горе, как можехме да го… Боже мой, казах му, че не могат да тръгнат, защото са уморени. А ние… а той замахна към мен и го хванах и… и го притиснахме срещу едно дърво и аз… и аз извадих щика си и… го прободох с него. А наоколо беше ад от мините и… и всичките го прободохме. Всички освен Джими. Всичките го прободохме. После… после го завлякохме в джунглата и го нарязахме… и го нарязахме… и го нарязахме на парчета, за да изглежда… че врагът го е направил… После, като получих писмото на Джими, се опитах да си спомня… Толкова отдавна беше… Кой ще си спомня? Аз едва си спомнях… А той искаше да ме разори… трябваше да се защитя… Имам жена и семейство. Обичам ги, трябваше да ги защитя и тях… Знаех, че ако армията започне разследване, всичко ще излезе наяве, все някой нямаше да издържи. А той си беше оставил адреса… и го намерих… и го убих. А след това отидох в апартамента, за да открия копието, копието на писмото… дадох й шанс… дадох й шанс на жената… но тя не ми даде писмото, та и на нея й прерязах гърлото със същия щик. А другите, бабата с акордеона и човека, когото се опитах да убия снощи… ами исках да помислите, че това е работа на някой луд…
Изведнъж спря и повдигна очи. От тях струяха сълзи, лицето му бе изкривено и на него бяха изписани болка и обида.
— А кучето наистина ли е било бясно? — попита.
* * *
И това беше цялата работа.
Затвориха Таталия и оформиха официално обвинение за три предумишлени убийства. Не забравиха и опита за нападение. Колкото до останалото, това беше работа на армията. Подполковник Антъни Лумис обеща, че ще задвижи машината на военното правосъдие веднага, щом се върне във Форт Кърби. Ще се проведе веднага пълно разследване за обстоятелствата във връзка с убийството на лейтенант Роджър Блейк, обеща им той, и всички извършители ще бъдат изправени пред военния съд. На Карела се стори забавно това, че Лумис използва думата „извършители“.
Излезе от участъка в единадесет без двадесет. Нощта беше студена и неприятна. Наведе глава, за да се опази от вятъра, притискайки към гърдите си един хамбургер, купен му от Мисколо. Кучето бе заспало на задната седалка на колата. Карела бе оставил един от прозорците отворен, мислейки си, че никой няма да посмее да открадне автомобил, принадлежащ на ченге. Нали беше оставил на предното стъкло табелка с надпис „Полицейско управление“. Отключи предната врата, освободи бутона на задната, отвори я и надникна. Все още не можеше да си спомни името на проклетото куче. Утре щеше да се обади на Софи Харис, за да попита как се казва.
