Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 12

Той изчака. Тя се обърса със салфетката. През кухненския прозорец видя, че заваля сняг. Замисли се дали лаборантите вече са приключили работата си на местопроизшествието. Снегът щеше да ги затрудни. Тя не можеше да разбере дали пада сняг. Не можеше нито да го види, нито да го усети. Продължаваше да плаче. Най-сетне спря, вдигна глава и проговори:

— Какво още искате да знаете?

— Госпожо Харис, познавате ли някой, който според вас е способен да извърши това?

— Не.

— Съпругът ви имаше ли врагове?

— Не. Той беше сляп — каза тя и той отново разбра логиката й. Слепите нямат врагове. Слепите са предмет на съжаление или съчувствие, никога на омраза.

— А да сте получавали заплахи по телефона или в писма в последно…

— Не.

— Госпожо Харис, бракът ви беше смесен…

— Смесен?

— Искам да кажа…

— Искате да кажете, че съм бяла.

— Да. Имате ли съседи, колеги… въобще познавате ли някой, който да гледа на лошо око на такива бракове?

— Не.

— Разкажете ми нещо за съпруга си.

— Какво искате да знаете?

— На каква възраст беше?

— На тридесет години. През август ги навърши.

— По рождение ли беше сляп?

— Не, бил е ранен през войната.

— Кога?

— Преди десет години. Сега през декември щяха да станат точно десет години. На четиринадесети декември.

— От колко време бяхте женени?

— От пет години.

— Кое е моминското ви име?

— Изабел Картрайт.

— Госпожо Харис — той се поколеба. — Съпругът ви имаше ли връзки с други жени?

— Не.

— А вие имахте ли връзка с друг мъж?

— Не.

— Вашите близки как гледаха на този брак?

— Баща ми обичаше Джими. Умря преди две години. Джими отиде да го посети преди смъртта му.

— А майка ви?

— Не я познавам. Умряла е при раждането ми.

— Вие по рождение ли сте сляпа?

— Да.

— Братя и сестри имате ли?

— Не.

— А съпругът ви?

— Има сестра. Криси. Кристин. Записвате ли всичко?

— Да. Това смущава ли ви? Ако ви пречи…

— Нямам нищо против.

— А неговите родители живи ли са?

— Майка му е жива. Софи Харис. Още живее в Дайамъндбек.

— Вие разбирате ли се с нея?

— Да.

— Госпожо Харис, можете ли да си спомните нещо, което да е станало през последните седмици и което да е могло да стане причина някой да затаи лоши чувства към…

— Не.

— Колкото и незначително да ви се е сторило?

— Нищо не ми идва наум.

— Добре. Много ви благодаря. Карела прибра бележника си.

При други обстоятелства щеше да покани жената на убития да го придружи до моргата и да помогне за установяването на самоличността на жертвата. Сега обаче се поколеба дали да го направи. Без съмнение Изабел Харис щеше да опипа лицето на съпруга си и да го идентифицира не по-зле от всеки зрящ човек. Това обаче винаги беше голямо изпитание за всички и той реши, че ще е особено неприятно да караш някого да пипа трупа. Замисли се дали не е по-добре да се обади на майката на Джими и да й определи среща на другия ден сутринта в моргата. Софи Харис живееше в Дайамъндбек. Беше си записал името й и можеше да й позвъни още тази вечер. Сетне обаче се замисли дали по този начин няма да лиши Изабел Харис от едно право, което си беше изключително нейно и то да й го откаже само заради това, че е сляпа. Реши да бъде прям. С годините бе научил, че това е най-добрият, а може би и единственият възможен начин за истинско общуване.