Читать «Мисли и парадокси» онлайн - страница 16

Защо те мрази този критик?

Ти четеш ясно в очите му: просто защото те има за бездарен.

Но Боже, колко е стара, стара тая мода: да ненавиждаш човека поради такава смешна и жалка причина! Би трябвало той да вземе пример от тебе: кълна се, че ти към него нямаш капка лошо чувство, нали?

Та ти казваш, че нашият приятел Y бил пословично разсеян? Не ми се вярва: никога не съм го видял при маса да плати общите разноски не два пъти, а дори един път.

Д-р X, специалист по нервни болести, препоръчва на своите пациенти, склонни към песимизъм, меланхолия и ипохондрия: — Имайте обаче предвид, че всичко, що ви предписах, ще остане без полза, ако не изпълните най-важното: да общувате винаги с правителствени хора и да четете само правителствени вестници.

Срещата с нов човек е посещение в нов град. Той без друго ще иска да предложи на вниманието ти своите забележителности: осведоменост, духовитост, светоглед, морални принципи и пр. Разбира се, че от взаимен интерес е да ограничиш посещението си само в центъра, а да изоставиш съвсем покрайнините.

Какво ли знаем всъщност ние за великата тайна на човека? Нищо! Може би дори ние на земята не сме друго освен това, що са жабите в ръцете на учения, който прави с тях опити?

Аз трябва да се кача на трамвая. Но пред него е голяма навалица. Блъскат се с ръце и лакти, с нозе и колене, наместват се, изтикват се един другиго, ругаят се — така си пробиват път и влизат. За мене е очевидно, че ако искам да се кача, трябва да постъпя като тях. И аз тутакси, без никакво колебание, решавам: — Тръгвам пешком.

И все пешком вървя през живота — вече цял живот.

Езикът е красив и буен млад жребец. Няма да отидеш далеко с него, ако не умееш да яздиш добре. Дори нещо повече: ще те хвърли от гърба си и ще те стъпче.

Да отида да се запозная с Балмонта!

— Не мога да се реша за нищо на света. Обожавайки го, аз съм му сърдит. Така детето се крие в престилката на майка си и не иска да се ръкува с дългоочаквания баща, пристигнал от бойното поле… Па и опасността от разочарование ме дебне.

А има и друго. Бетховен, Балмонт! — Има красота, която с неподдаването си да я подчиниш те обижда…

Когато видите, че последното ми издихание наближава, донесете ми да извърша последната си работа: да коригирам некролога си. Помня, че като се родих и ме сложиха настрана, до мене имаше един вестник, към който дълго посягах, за да поправя грешките му, но не ме разбраха, за да ми го дадат, и аз напразно само плаках.

Пред обикновения прост, груб, арогантен човек на нашата действителност аз винаги, във всичко се чувствам виновен — дори за работи, които нито съм сънувал.

Животът наистина е изкуство — и то театрално.

Има автори със странна съдба: когато се шегуват, публиката ги взема много сериозно, а когато говорят сериозно — публиката ги смята за шегобийци.

Аз го изобличих в позорни деяния и го изнесох в печата на поругание. Чаках страшен ефект от него. Той четеше писаното от мене — и се наслаждаваше, че е видял името си напечатано…

Той ми дължеше много. Разсърден, че не ми се наплаща, аз му написах кратка нервна записка: „Благодаря! Получих от тебе всичко, което имам да вземам!“ Той запази записката — и я представи като доказателство, че нямал да ми дължи нищо.