Читать «Мисли и парадокси» онлайн - страница 14

Човек трябва да бъде добър с хората преди всичко от предвидливото чувство за една следсмъртна деликатност: — Ужасно е да си представиш в какво крайно неудобно положение ще туриш своите познати, които един ден ще придружават ковчега ти и ще бъдат принудени според обичая да те величаят за добър и скъп човек, когато положителното им мнение за тебе е всъщност, че ти си бил първо качество вагабонтин…

Ако искаш да опустошиш душата на един младеж — трябва да го направиш вестникар. Вестникарят еднакво като другите гледа нещата, но по своему си ги обяснява. Него мъчно можеш накара да повярва нещо. Той мисли преди всичко за опакото на нещата.

Редакторът, който чете какво написал някой, мисли си: — Не ще можеш ме кандърдиса! Колко съм ги писал и аз такива сладки приказки!

Сътрудникът по изкуствата: — Колцина съм хвалил и аз — музиканти и артисти, — без да знае някой какви са били всъщност съображенията ми…

Най-сетне и коректорът чете, че в Нова Зеландия имало 380 хиляди автомобили, и си мисли: — Ба! Кой знае колко нули са прибавени или изпуснати по погрешка!

Дори онзи ден говорих с един журналист за светлото и неоспоримо дело на солунските равноапостоли. Все пак той намери какво да ми възрази: — Всичко туй е добре, но ако речеш да пресметнеш, знаеш ли каква огромна маса хора се занимават с писане у нас! Те всички са жертви на Св. св. Кирил и Методий!

Ако ме интервюират:

— Но какъв е твоят идеал?

— Да престана да пиша!

— Няма ли нещо, което да обичаш на този свят?

— Да, има. В ранна суха есен, в слънчев ден — паяжините, танца на лъскавите паяжини, които се вият над земята от неуловимия полъх на вятъра — обичам да ги гледам, легнал по гръб на тревата…

Природата е пълна с красоти, … когато портфейлът ти не е празен.

Песимист: Ах, погледни: там из улицата, иде погребална колесница. Нещастна среща! Да се върнем!

Оптимист: Да, но колесницата не е празна — значи срещата е на пълно. Да вървим!

Пътят към човешкото сърце е мъчно да се намери.

Към злъчката обаче е много лесен.

Войната е баща на всичко — е казал Херодот.

За майката не е казал нищо, но по всичко изглежда, че това е глупостта.

Фейлетонист! Какво печално поприще! Цял живот да стоиш настрана от живота, заврян в някой кът в долния етаж на вестника, и оттам непрекъснато да мърмориш като свекърва!

Стократно животът ме бие с железен чук по главата, за да ме убеди, че той — животът — не е мой, а на Присламчо и Подмазко. Аз съм се убедил отдавна в това. И все пак ги презирам, и все пак смятам за своя гордост да ги ненавиждам. До гроб няма да си простя тая глупава слабост и фатална нетактичност.

Винаги съм си представял нашия обществено-политически живот, пряко отразяван от партийните вестници и техните взаимоотношения, като една мръсна и прашна крайградска улица, с ниски изкълчени дъсчени стобори, а по вратите наклякали дрипави, обеззъбели от злоба дърти баби, които дигат оглушителна провинциална свада. Те се карат разпенени, една през друга се попържат, стават, сядат, удрят свити пестници един о друг, заканително размахват запретнати ръце.