Читать «Мисли и парадокси» онлайн - страница 17

Така се отнесе с мене животът.

Аз абсолютно не можах да се разбера с живота.

Аз държа кормилото и карам автомобила на моя живот по стръмни завои, край урви и пропасти. Ръцете ми са вдървени да стискам кормилото, очите ми са изцъклени да гледам напред. Отклоня ли малко вниманието си — моята кола ще отиде в пропастта.

А ти ми казваш: — Я погледни настрана, виж какъв хубав пейзаж: наслади се малко на поезия!

Добродетелта е най-любимата кокетна гримаса на порока.

Откак съществува, светът почива върху безбройно множество лъжи и върху само няколко истини, които — уви! — са само въображение.

Открих: във дъното на портмонето

е тайната на обич и вражда.

А смисъла дълбок на битието —

в канализацията под града…

Такава хубава музика — и такъв лош свят!

Три върховни пункта има всеки банкет: аперитивен — закуски; смилателен — кафе, ликьор; пургативен — речи.

Когато жената се отдаде на детска литература или на благотворителност, а мъжът стане ярък патриот — това е опасен признак: показва старост; и двамата отиват към вдетиняване.

Ако всичките ми кредитори се молят за мое здраве — не е тютюнът, който ще ми попречи да стана столетник.

— Ето, г-н редакторе, както бяхте ме натоварили, написах рецензия за снощната пиеса.

— Д, видях, прочетох я, много добре. А сега кажете ми мнението си за пиесата.

Едно от най-духовитите и префинени изтезания, които съдбата може да измисли човеку, е да го направи коректор на вестник.

Какво си мислят малките началници, до фелдфебел, като те гледат помежду си, под властта си? Сигурно това: — Има брада наистина, но ако беше свестен човек, щеше да изклинчи!

Като четеш някои вестници, често си мислиш: — Няма ли кой да ги поправи: тия хора се заблуждават да мислят, че съществува Нобелова премия за лъжа!

Когато се пише психология на българина, не трябва да се забравя и това:

— Своеобразен маниак: говори за себе си в множествено число — „нечем“, „ядем“, „пием“…

— В дъното на душата си навярно мисли, че Шопен и Шопенхауер са от шопски произход.

Той се мисли за обществен деец! Блазе му: той вярва, че има общество в тая страна.

Това беше една малка спирка. Аз те виждах за първи път — през прозорците. Само няколко мига — и ние бяхме тъй близки! Ти ми разказа през стъклата нещо, което беше до смърт важно за двама ни, а аз братски те посветих в моята несрета. И ето, оставаше да слезнем и тръпни от щастие и скръб — да си подадем ръце. Но това беше една малка спирка. Нашите вагони се разминаха навеки: ти заминаваше натам, откъдето аз си отивах безвъзвратно.

Само две възможности имаш, смъртний човече. Или ще продължаваш да живееш, преобразен в дух, и следователно ще задоволяваш любопитството си да виждаш какво става без тебе, или пък съвсем няма да живееш вече — и в такъв случай всичко ще ти е решително безразлично. Ето защо — излишно е да се безпокоиш още сега.

О, да — и той падна за отечеството! Падна от високата стълба на Сметната палата, гдето бе отишъл да получи една платежна заповед.