Читать «Зимна луна» онлайн - страница 50

Издърпа назад пушката и предната част на оръжието отново, се появи. Изглеждаше непокътната.

Докосна стоманената цев и дървената ложа на зареждащия механизъм. Всичко се усещаше така, както би трябвало да се усеща.

Пое си дълбоко дъх и без да е сигурен дали го е обзела смелост или безумие, вдигна треперещата си ръка, сякаш поздравяваше някого. Протегна напред ръката в очакване да достигне до преходната точка между този свят и… каквото и да имаше зад вратата. Почувства лек сърбеж по дланта и пръстите. Студенина. Имаше чувството, че ръката му се намира в съд с вода, но беше прекалено леко, за да наруши гладката повърхност. За миг се поколеба.

— Ти си на седемдесет години — промърмори Едуардо. — Какво има да губиш?

Преглътна с усилие и пъхна ръката си през гигантския отвор. Тя изчезна също като пушката преди малко. Не срещна съпротивление и китката изчезна все едно някой ампутира ръката му.

„Господи“ — каза си той.

Сви дланта си в юмрук, после я разтвори, но не можеше да бъде сигурен дали китката му от другата страна на бариерата изпълняваше тези движения. Всичките му усещания свършваха до мястото, в което дяволската чернота прерязваше ръката му. Когато отдръпна ръката си от прохода, тя беше непроменена като пушката. Разтвори юмрука си, стисна го и пак го разтвори.

Всичко функционираше както си му е редът и чувствителността отново се върна. Едуардо се огледа в дълбоката и мирна майска нощ. Погледна към гората, която стоеше от двете страни на фантастичния кръг от тъмнина. Поляната, която се изкачваше нагоре, беше озарена от лунния блясък. Някои прозорци бяха тъмни, други — изпълнени със светлина. Планинските върхове на запад бяха покрити със снежни шапки, които фосфоресцираха на фона на нощното небе.

Гледката беше прекалено детайлна, за да е част от сън или от халюцинации, характерни за страдащите от старческо слабоумие. В края на краищата той не беше побъркан стар глупак. Стар — да. Глупак — може би. Но не и побъркан.

Отново насочи вниманието си към прохода и си помисли как ли изглежда той отстрани. Представи си дълга тръба, направена от перфектно, поглъщащо всичката светлина, ебонитово черно метално покритие. Тази тръба се точеше направо от нощта и малко или много приличаше на тръбата на петролопровод, проточила се в тундрата на Аляска, пронизваща планините на някои места и увиснала във въздуха на други. Тя беше идеално права, никъде не свиваше и сочеше към небесното пространство подобно на тунел към звездите.

Когато се премести до единия край на широкото десетина метра петно и го погледна отстрани, той откри нещо съвършено странно и различно от представата му за петролопровода. Гората стоеше необезпокоявана зад фантастичните двери към небитието, непроменена, доколкото можеше да определи. Луната светеше, дърветата се издигаха, сякаш в отговор на ласкаещата ги сребриста светлина. Някъде в далечината се чуваше бухал. Когато се погледнеше отстрани, проходът изчезваше. Неговата дълбочина, ако изобщо имаше такава, беше тънка като косъм или като много добре наточено острие на бръснач.