Читать «Зимна луна» онлайн - страница 48

Апокалиптичният рев на „Уормхарт“ беше идеален съпровод за случая. Брутален като чук и в същото време разтърсващ, хаотичен и в същото време завладяващ. Химн на животинския инстинкт, който разчупва човешките задръжки и освобождава от комплексите. Това беше мрачната музика, сякаш написана за честването на деня на Страшния съд.

Туптенето и електронният вой сигурно се бяха усилили, за да съответстват на брилянтния блясък и мощните нарастващи вълни. Той започна да ги чува отново и се уплаши, че ще им се поддаде.

Увеличи докрай звука на диксмена.

Боровете, неподвижни и спокойни преди като дърветата на картинен пейзаж, сега изведнъж започнаха да се удрят едно в друго, макар че вятърът беше слаб. Вдигна се вихрушка от борови иглички.

Тласкащите вълни станаха толкова свирепи, че го отблъснаха назад и той падна. Спря да записва и пусна видеокамерата на земята.

Дискменът, закачен на колана му, започна да вибрира до лявото му бедро. Виенето на китарите на „Уормхарт“ се превърна в бесен електронен писък и беше толкова болезнен, колкото, ако някой си беше забил ноктите в ушите му.

Той закрещя от болка и свали слушалките. На колана му вибриращият дискмен димеше. Той го откачи и го хвърли, като си опари пръстите от горещата метална кутия.

Монотонното туптенето обкръжи и той имаше чувството, че се носи из биещото сърце на огромно чудовище.

Едуардо успя да се задържи на едно място, като устоя на подтика да влезе в светлината и да стане завинаги част от нея. Свали пушката от рамото си.

Ослепителната светлина го накара да присвие очи, а сериите от ударни вълни изкарваха въздуха от дробовете му. Кафявите стъбла горяха, земята трепереше, електронните пулсации виеха като дразнещия звук на режещ хирургически трион. Всичко наоколо туптеше, сякаш нещо блъскаше непрестанно и безмилостно по материята на реалността. Туптеше, туптеше, туптеше.

Пуф-ф.

Звукът приличаше на отварянето на вакуумирана тенекиена кутия с кафе. Въздухът стремително излизаше, за да запълни празнината. Веднага след първото кратко „пуф-ф“ настана тишина и нереалната светлина изчезна.

Едуардо Фернандес стоеше изумен и невярващ на очите си под лунния полумесец. Той втренчено гледаше към идеалната сфера от чист мрак, която беше надвиснала над него като огромна топка на космическа маса за билярд. Сферата беше толкова гладко черна, че се открояваше на фона на обикновената тъмнина на майската нощ. Също както блясъкът от ядрена експлозия би се откроявал на фона и на най-слънчевия и светъл ден. Огромна. С диаметър десет метра. Сега заемаше пространството, в което преди малко сияеха боровете и земята под тях.

Космически кораб.

За миг си помисли, че гледа космически кораб с корпус без прозорци, гладък като петролно петно. Парализиран от ужас, зачака да се появи светещ процеп, да се отвори врата или люк и от него да се спусне стълба.

Въпреки страха, който му пречеше да мисли, Едуардо бързо осъзна, че пред него не виси твърдо тяло. Лунният блясък не се отразяваше никъде по повърхността му. Светлината просто пропадаше вътре като в някакъв кладенец. Или тунел. Макар че отвътре не се виждаха никакви стени. Инстинктивно, без да се налага да се докосва до тази гладка мастиленочерна повърхност, той разбра, че сферата няма тегло и изобщо няма никаква маса. Той не се подлъга по първоначалното впечатление, че това каквото и да беше то, висеше над него, така както би висяло, ако беше от твърда материя.