Читать «Зимна луна» онлайн - страница 49

Предметът не беше предмет; той не беше сфера, а кръг. Не три-, а двуизмерен.

Проход.

Отворен.

Тъмнината от другата страна не беше нарушена и от най-малкия блясък или искра. Подобна съвършена чернота не беше нито естествена, нито позната на човешкия опит. Докато се взираше в нея, го заболяха очите от напрежението да търси измерение и детайли, когато такива просто не съществуваха.

Искаше да побегне.

Вместо това доближи прохода.

Сърцето му заблъска и кръвното му налягане без съмнение можеше да доведе до инфаркт. Стисна пушката си, което му се стори патетична вяра в нейната ефективност. Насочи я пред себе си като дивак от примитивно племе, хванал талисман с изрязани на него руни, обагрен с жертвена кръв и омагьосан от шаман.

Въпреки това страхът му от прохода — и от неизвестността отвътре — не беше толкова обезкуражаващ, колкото страхът от старческо слабоумие и съмнение в разсъдъка, с които живееше напоследък. Докато съществуваше възможност да събере доказателства за странното преживяване, той възнамеряваше да изследва обекта толкова дълго, колкото щяха да издържат нервите му. Надяваше се никога повече да не се събужда сутрин със съмнения в умствените си способности и верността на възприятията си.

Внимателно тръгна напред по мъртвата и отъпкана трева на ливадата. Краката му потъваха в меката почва. Той беше нащрек за всяка промяна във вътрешността на кръга от невероятна чернота. Това можеше да е отслабване на тъмнината, сенки в мрака, искра, признак за движение, всичко, което би сигнализирало за приближаването на… пътник. Спря се на метър от този измамен мрак. Наведе се леко напред, потресен от нещото като герой от приказка, взиращ се във вълшебно огледало. Най-голямото проклето вълшебно огледало, каквото братя Грим изобщо някога са си представяли. Огледало, в което нямаше отражение — вярно или не, но което му показваше част от вечността и от което косата му настръхваше. Стиснал пушката в едната ръка, той се наведе и взе голям колкото лимон камък. Хвърли го леко към отвора. Очакваше камъкът да отскочи от чернотата с характерен металически звук, тъй като беше по-лесно да повярва, че гледа към предмет, отколкото, че се взира в неопределеност. Но камъкът премина вертикалната плоскост на отвора и изчезна без звук. Премести се още по-близо.

Пъхна цевта на ремингтъна в отвърстието. То не изчезна в мрака. Вместо това чернотата до такава степен закри дулото, че сякаш някой бързо беше прокарал електрически трион и прецизно беше отрязал метала заедно с дървената ложа.