Читать «Зимна луна» онлайн - страница 51

Той заобиколи и се оказа точно зад него.

Гледано от ъгъл от сто и осемдесет градуса, петното си беше същият десетметров кръг, изпълнен с мистериозна тъмнина. От тази обратна перспектива проходът сякаш беше погълнал не част от гората, а от поляната и къщата на върха. Приличаше на голяма тънка монета, балансираща на ръба си.

Премести се, за да хвърли още един поглед отстрани. От този ъгъл не можеше да различи дори и най-малката нишка на свръхестествената чернота на фона на по-слабата нощна тъмнина. Докосна ръба с ръка, но не почувства нищо освен въздуха.

Отстрани проходът просто не съществуваше — което беше извод, от който му се завиваше свят.

Изправи се срещу невидимия ръб на проклетото нещо, после се наведе наляво и погледна към това, което определи като „предницата“ на прохода. Отново вкара навътре лявата си китка.

Беше изненадан от собствената си смелост и си даде сметка, че твърде бързо се е подвел от мисълта, че феноменът е безвреден. Любопитството — това старо нещастие, което беше погубило не един и двама представители на човешката раса, сега беше пленило и него.

Без да вади лявата си китка, той се наведе надясно и погледна към „задницата“ на прохода. Пръстите му не се бяха показали от другата страна.

Пъхна още по-навътре ръката си, но тя така и не се появи отзад. Проходът беше тънък като острие, но въпреки това трийсет-четирийсет сантиметра от ръката му бяха изчезнали вътре.

Къде се беше дянала ръката му?

Треперещ, той издърпа ръката си от енигматичното нещо и се върна на поляната, вглеждайки се в „предницата“ на дверите. Почуди се какво ли ще стане с него, ако пристъпи вътре, без да има никаква връзка със света, който познаваше. Какво ще открие там, в отвъдното пространство? Ще може ли да се върне обратно, ако видяното не му хареса?

Любопитството му не беше чак толкова силно, че да предприеме подобен съдбоносен ход. Стоеше пред прага на неземния отвор и се чудеше. Постепенно почувства, че нещо идва към него. Преди да реши какво да прави, чистата черна субстанция сякаш се изля от отвора като океан от нощ, която го всмука в дълбоки води.

Когато дойде в съзнание, Едуардо се беше проснал по лице върху покритата с мъртва трева земя. Главата му беше обърната наляво и той гледаше към дългата поляна между него и къщата.

Слънцето не беше изгряло още, но със сигурност беше минало определено време. Луната се беше скрила и нощта беше мрачна и скучна без нейните сребристи накити.

Отначало беше объркан, но скоро съзнанието му се избистри. Спомни си за прохода.

Претърколи се по гръб, седна и погледна към дърветата. Тънката като бръснач черна монета я нямаше. Гората си стоеше непроменена там, където винаги си беше стояла.

Пропълзя до мястото, където се беше появило петното. Обзе го глупавата идея да провери дали то не е паднало и дали сега не лежеше на земята, превърнато от проход в бездънен кладенец. Но то просто беше изчезнало.

Слаб и треперещ, със силно главоболие, което като нажежена тел пронизваше мозъка му, той с усилие се изправи. Олюля се подобно на пияница, страдащ от махмурлук след едноседмичен запой.