Читать «Зимна луна» онлайн - страница 47

Не му се наложи да чака още много дълго. Тъй като предната нощ беше спал малко, на втори май си легна по-рано. И беше събуден след полунощ, в първия час на трети май, от онези зловещи и ритмични пулсации.

Звукът не беше по-силен отпреди, но тласкащата вълна беше два пъти по-мощна. Къщата се тресеше. Люлеещият се стол в ъгъла се клатеше, сякаш някакъв много енергичен дух се люлееше на него с нечовешка ярост. Една от картините падна от стената и стъклото й се разби на пода.

Докато светне лампата, отметне завивките и стане от леглото, Едуардо се почувства в подобно на транс състояние, като онова, което го беше обзело преди месец. Ако се беше поддал напълно, щеше да затвори очи и после да се озове извън къщата, без да си спомня да е направил и една стъпка от леглото.

Той грабна дискмена, сложи си слушалките на ушите и натисна бутона за прослушване. Музиката на „Уормхарт“ го връхлетя.

Той подозираше, че неземният туптящ звук действа с честота, с която може да бъде хипнотизиран човек. Ако беше така, ефектът на хипнотизиращия транс можеше да бъде блокиран от един хаотичен шум.

Той усили звука на „Уормхарт“, докато вече не чуваше нито кънтящото туптене, нито съпровождащата го електронна вибрация. Със сигурност имаше опасност тъпанчетата му да се пукнат. Въпреки това с помощта на хевиметъла той успя да отблъсне транса, преди да бъде напълно омаян.

Още усещаше вълните, които преминаваха през него, и виждаше техния ефект върху предметите наоколо. Както обаче си мислеше, само звукът причиняваше хипнозата. Докато го блокираше, Едуардо беше в безопасност.

Той закачи дискмена на колана си, за да не го държи, след което закрепи на бедрото си кобура с 22-калибровия пистолет. Извади пушката изпод леглото, окачи я на рамо, грабна видеокамерата и затича надолу по стълбите, навън. Нощта беше леденостудена.

Първата четвърт на луната блестеше като сребърен ятаган. Светлината, излъчвана от дърветата и земята под тях в края на ниската гора, вече беше станала кървавочервена. Нямаше и следа от кехлибарен цвят.

Застанал на предната веранда, Едуардо започна да записва на камерата страховитото сияние от разстояние, фокусираше ту отдалеч, ту отблизо, за да покаже образа в перспектива на фона на пейзажа.

После се спусна по външните стълби, затича по кафявата ливада и се устреми към полето. Опасяваше се феноменът да не продължи този път по-малко време, отколкото преди месец, тъй като вторият инцидент продължи по-кратко, макар и да беше по-интензивен.

Спря два пъти на ливадата, за да снима от различно разстояние. Когато стигна на десетина метра от свръхестественото сияние, той се запита дали камерата изобщо е записала нещо, или й е попречила силната светлина.

Студеният огън беше невероятно ярък, светещ от някое друго място, време или измерение.

Тласкащите вълни удряха силно по Едуардо. Вече не бяха като силно морско течение. Бяха твърди, болезнени. Блъскаха го толкова силно, че той трябваше да положи усилия, за да запази равновесие.

Отново му направи впечатление, че сякаш нещо се опитва да се освободи от затворено пространство, да счупи оковите или да разбие затвора и да изскочи на белия свят.