Читать «Лотарията» онлайн - страница 65

— Какво търсеше в караваната? Не си се оказал там случайно, сигурна съм в това, както че седя тук сега.

— Ама какво значение има защо съм бил там? — махна той небрежно с ръка.

Със светкавично като на гърмяща змия движение Лу Ан го сграбчи за китката. Той изохка от неочакваната сила на хватката й. Колкото да беше як и едър, доста би се измъчил, за да се освободи от нея.

— Казах, че искам отговор, и много внимавай да не сбъркаш.

— Печеля си хляба… — Той се усмихна и се поправи. — Печелех си хляба, като уреждах разни дребни проблеми на хората.

Лу Ан все тъй не пускаше ръката му.

— Какви проблеми? Има ли нещо общо с наркотиците, които Дуейн е препродавал? Романело поклати глава.

— Не знаех нищо за дрогата. Дуейн беше вече мъртъв. Може би е задържал стока на доставчика си или се е опитал да го краде тайничко и оня го е засякъл. Кой знае? И кого ли го интересува?

— А какво стана с другия?

— Ти го беше ударила, нали? Както ти писах в бележката, мъртъв е като пън. — Лу Ан не отговори. Той помълча и си пое дъх. — Не е лошо сега да ми пуснеш ръката.

— Не си отговорил на въпроса ми. Ако не го направиш, върви се обаждай на когото щеш, защото от мен и пукнат цент няма да получиш.

Романело се поколеба, но алчността надделя над здравия разум.

— Отидох там, за да те убия — простичко отвърна той.

Тя бавно освободи китката му, след като още веднъж я притисна като с клещи. Отне му цяла минута да я разтърква, за да възстанови кръвообращението си.

— Защо? — яростно изшептя тя.

— Аз не задавам въпроси. Върша онова, за което ми се плаща.

— Кой ти поръча да ме убиеш?

Той сви рамене.

— Не знам. — Тя отново посегна към китката му, но този път той бе подготвен и успя да я отдръпне навреме. — Казвам ти, че не знам. Клиентите ми нямат навик да се отбиват при мен на кафе, та да си бъбрим за човека, когото искат да очистя. Обаждат ми се по телефона, получавам половината сума предварително. Другата половина — след като свърша работата. Всичко става по пощата.

— Аз още съм жива.

— Да, но само защото поръчката бе отменена.

— От кого?

— От същия, който ме нае.

— Кога ти се обади?

— Бях в караваната ти. Видях те да слизаш от колата и да побягваш. Побързах да отида при своята кола и тогава човекът ми позвъни. Било е към десет и петнайсет.

Лу Ан се облегна назад, поразена от истината, която внезапно проблесна пред очите й: Джаксън. Ето значи как постъпвал с онези, които му отказват.

Тъй като тя не промълви нищо, Романело се наведе към нея.

— След като отговорих на всичките ти въпроси, защо сега да не обсъдим подробностите около малката ни сделка?

Лу Ан го гледа втренчено цяла минута, преди да му отговори.

— Ако разбера, че си ме излъгал, никак няма да ти стане приятно.

— Знаеш ли, един наемен убиец обикновено вдъхва у хората доста повече страх, отколкото ти показваш — отбеляза той и в тъмните му очи проблеснаха пламъчета. Отново разтвори якето си, откъдето надникна деветмилиметровият пистолет. — Недей прекалява — предупреди я със заплашителен тон.

Лу Ан презрително изгледа пистолета, преди очите й да се върнат на лицето му.