Читать «Лотарията» онлайн - страница 66

— Отраснала съм сред откачени хора, Рейнбоу. Бачкатори, които се напиваха и тикаха под носовете на хората оръжие, а после дърпаха спусъка ей така, за да им стане весело, или пък заколваха нещастника и дотолкова го обезобразяваха, че и майка му да не го познае, а после се обзалагаха колко минути ще минат, преди да умре от загуба на кръв. Имаше един случай с чернокож младеж, който свърши в езерото с прерязано гърло и без интимните си части, защото бе имал нахалството да се върти около бяло момиче. Почти сигурна съм, че баща ми имаше нещо общо с това, полицията обаче не си направи труда да разследва. Тъй че малкото ти пищовче и заплахите никак не ме стряскат. Давай да приключваме с това и после се махай от живота ми, дявол да те вземе.

Заплахата в очите на Романело бързо се разсея.

— Добре — тихо отвърна той и закопча якето си.

15

Половин час по-късно Романело и Лу Ан излязоха от заведението. Лу Ан се качи на такси и се върна в хотела си, където, за да оправдае версията си пред Чарли, щеше да прекара няколко часа във фризьорския салон. Романело пое по улицата в обратната посока, като тихичко си подсвиркваше. Денят се бе оказал добър. Уговорката му с Лу Ан не беше стопроцентово сигурна, но нещо му подсказваше, че тя почтено ще изпълни обещаното. Ако първата вноска не постъпеше в банковата му сметка до края на работното време след два дни, той щеше да се свърже с полицията в Рикърсвил. Но тя щеше да плати, Романело бе убеден в това. Защо да си навлича безкрайни мъки?

Тъй като бе в празнично настроение, той реши по пътя към апартамента си да купи бутилка „Кианти“. Мислите му вече витаеха около голямото имение в обширен парцел, с което скоро щеше да го замени. Добре бе припечелил през годините, убивайки хора, но трябваше да внимава как харчи парите и къде ги държи. Най-малко от всичко му трябваше данъчните власти да почукат на вратата му и да поискат данъчната декларация. Сега този проблем бе вече зад гърба му. Мигновено спечеленото огромно богатство го поставяше извън властта на данъчните служители и на всички останали. Да, денят бе повече от успешен, заключи Романело.

Като не намери такси, реши да се прибере с метрото. Бе претъпкано и едва успя да се вмъкне в един от вагоните. Вози се няколко спирки, после с труд си проби път през тълпата и отново излезе на улицата. Отвори си, после пак превъртя ключа отвътре и влезе в кухнята да остави бутилката. Тъкмо се канеше да си свали сакото и да си налее чаша „Кианти“, когато на външната врата се почука. Надникна през шпионката. Видя човек с кафява униформа на пощальон.

— Какво има? — попита отвътре.

— Имам пратка за Антъни Романело на този адрес. — Пощальонът оглеждаше пратката, кутия двайсет на трийсет сантиметра, издута в средата.

Романело отвори вратата.

— Вие ли сте Антъни Романело?

Той кимна.

— Подпишете се тук, моля. — И той подаде химикалка на Романело.

— Да не се опитвате да ми връчвате призовка случайно? — ухили се Романело, докато се подписваше за пратката.

— Каквото и да ми плащат, не го върша това — отвърна пощальонът. — Някога зет ми връчваше призовки в Детройт. След като го простреляха за втори път, си смени работата — стана шофьор на камион за хляб. Заповядайте. Приятен ден.