Читать «Лотарията» онлайн - страница 64

Лу Ан стисна в юмрук дръжката на вилицата пред себе си. За миг й мина през ума да го нападне, но бързо потисна този импулс.

— Ти си ненормален, да знаеш.

— Пресконференцията е утре, Лу Ан.

— Каква пресконференция?

— Знаеш каква, тази, на която ще ти дадат тлъстия чек и ще махаш усмихната на разочарованите маси.

— Трябва да си вървя.

Той се пресегна бързо и хвана ръката й.

— Не мисля, че от затворническата килия ще можеш да си харчиш парите.

— Казах, че си тръгвам. — Тя освободи рязко ръката си и се изправи.

— Не бъди глупава, Лу Ан. Видях те да купуваш лотарийния билет. Присъствах на тегленето на тиража. Забелязах ликуващата ти усмивка, наблюдавах те как тичаше и крещеше. Бях и в сградата на националната лотария, когато отиде да предадеш билета си. Така че не се опитвай да ме баламосваш. Излезеш ли оттук, първото, което ще направя, ще е да се обадя на шерифа на вашия окръг и да му разкажа какво съм видял. После ще им изпратя това парцалче. Нямаш представа колко са напреднали лабораторните технологии в наши дни. Ще започнат да сглобяват нещата. А като им съобщя, че току-що си спечелила лотарията и трябва да те приберат, преди да си изчезнала, можеш да кажеш сбогом на новия си живот. Макар че сигурно ще си в състояние да уредиш детето си на добро място, докато лежиш в затвора.

— Нищо лошо не съм направила.

— Не, но направи глупост, Лу Ан. Ти избяга. А когато бягаш, ченгетата винаги смятат, че си виновен. Такава им е психиката. Ще повярват, че си забъркана, и толкоз. Засега не са ти надушили дирите. Но и това ще стане. Ти ще избереш дали да научат къде си след десет минути или след десет дни. Ако е след десет минути — спукана ти е работата. Ако е след десет дни, спасяваш кожата, защото сигурно вече имаш план как да изчезнеш. Аз лично точно това смятам да направя. Ти само ми плати, и ти го гарантирам. Не бих могъл да похарча толкова пари, колкото и да се опитвам, а също и ти. Така и двамата ще спечелим. По другия начин губиш всичко. Е, какво решаваш?

Тя остана вцепенена няколко мига, после бавно се отпусна на стола.

— Много разумно от твоя страна, Лу Ан.

— Не мога да ти платя половината.

Лицето му се смръщи.

— Я не ставай алчна.

— Не е там въпросът. Ще ти платя, и аз не знам колко, но ще е много. Достатъчно, за да направиш всичко, което поискаш.

— Не разбирам… — подхвана той.

Лу Ан го прекъсна, като си служеше с фразите на Джаксън.

— Не е нужно нищо да разбираш. Но ако го направя, ще искам от теб да ми отговориш на един въпрос, и то да ми кажеш истината, иначе върви и се обади на полицията, не ме интересува.

Той я погледна внимателно.

— Какъв е въпросът?

Лу Ан се наведе през масата и изрече с тих, но отчетлив, пълен с напрежение глас: