Читать «Лотарията» онлайн - страница 63

— Бях в твоята каравана, Лу Ан. Видях труповете.

Тя трепна.

— И какво си правил там?

Той се облегна назад.

— Просто минавах.

— Много добре знаеш, че дрънкаш глупости.

— Може би. Важното е, че те видях да караш към караваната онази кола, същата, която е на снимката във вестника. Видях те да вадиш пачка банкноти на железопътната гара. Видях те да водиш на няколко пъти телефонни разговори.

— И какво от това? Нямам ли право да се обаждам по телефона?

— В караваната имаше два трупа и солидно количество наркотик, Лу Ан. А ти живееш в тая каравана.

Лу Ан присви очи. Дали Рейнбоу не бе полицай, пратен, за да изтръгне признание от нея? Тя се разшава неспокойно.

— Не знам за какво ми говориш. Не съм виждала никакви трупове. Трябва да си ме объркал с друга, която е слизала от колата. И кой е казал, че не мога да си държа парите където искам? — Тя бръкна в джоба си и извади статията от вестника. — Ето, вземи си това и върви да плашиш някой друг.

Романело взе страницата от вестника, погледна я и я пъхна в джоба си. Когато извади отново ръката си, Лу Ан едва се удържа да не се разтрепери при вида на парчето плат от окървавена риза, което той държеше.

— Познато ли ти е това, Лу Ан?

Тя с мъка успя да запази самообладание.

— Прилича на риза с петна по нея. И какво от това?

Той се усмихна.

— Знаеш ли, не очаквах, че ще останеш тъй спокойна. Ти си просто една провинциална загубенячка. Бях сигурен, че ще паднеш на колене и ще молиш за милост.

— Съжалявам, че съм излъгала надеждите ти. И ако отново ме наречеш загубенячка, така ще те фрасна, че ще ме помниш.

Лицето му внезапно се изопна, той дръпна ципа на якето си и отвътре се показа дръжката на деветмилиметров пистолет.

— Последното, което трябва да правиш, е да ме ядосваш, Лу Ан — тихо изрече той. — Ядосам ли се, ставам много неприятен. Направо ме хваща бяс и пред нищо не се спирам.

Лу Ан погледна оръжието.

— Какво искаш от мен? Той затвори ципа.

— Както стана дума, ти си моето гърне със злато.

— Нямам пари — бързо каза тя.

Той едва не прихна.

— А защо си в Ню Йорк, Лу Ан? Обзалагам се, че никога преди не си напускала оня затънтен окръг. Защо точно тук реши да дойдеш? — И той наклони глава в очакване на отговора й.

Лу Ан нервно прекара длан по неравната повърхност на масата. Накрая заговори, без да го поглежда.

— Добре, може и да съм знаела какво е станало в оная каравана. Но нищо лошо не съм извършила. Все пак трябваше да се махна, защото всичко говореше против мен. Ню Йорк ми се стори подходящо място.

Тя вдигна очи, за да провери реакцията му на обяснението й. Ироничната усмивка все тъй играеше на устните му.

— Какво ще правиш с толкова пари, Лу Ан?

Тя го изгледа стресната.

— За какво говориш? Какви пари? В бебешкия сак ли?

— Надявам се, че няма да се опиташ да напъхаш сто милиона долара в бебешкия сак. — Огледа я безцеремонно. — Нито пък, въпреки голямата вместимост, в сутиена си, — Тя седеше, втренчена в него с леко отворена уста. — Я да видим — продължи Романело, — каква ли е цената на изнудването тия дни? Десет процента? Двайсет процента? Петдесет процента? Дори и да делим на половина, пак ще имаш милиони в банковата си сметка. Ще имате с малката за джинси и маратонки, докато сте живи. — Отпи от кафето си и се облегна, като небрежно си играеше със салфетката, докато я наблюдаваше.