Читать «Лотарията» онлайн - страница 62

14

Лу Ан слезе от таксито и пред очите й се изправи внушителната сграда на Емпайър Стейт Билдинг. Ала тя нямаше много време да се възхищава на архитектурата, тъй като една ръка се провря под лакътя й.

— Насам, тук ще можем да говорим. — Гласът бе мек, приятен и я накара цяла да настръхне.

Тя освободи ръката си и го погледна. Беше много висок, широкоплещест, гладко избръснат, с гъста тъмна коса и също такива вежди. Очите му бяха големи и блестящи.

— Какво искате? — Сега, когато Лу Ан видя човека, който стоеше зад писъмцето, от плът и кръв, страхът й бързо се стопи.

Романело се огледа.

— Знаете ли, дори в Ню Йорк неизбежно ще привлечем внимание, ако водим този разговор на открито. Отсреща има заведение. Предлагам да поговорим там.

— Откъде-накъде ще се съгласявам?

Той кръстоса ръце и се усмихна насреща й.

— Очевидно сте прочели бележката ми и материала във вестника, иначе нямаше да сте тук.

— Прочетох ги — отвърна Лу Ан с все тъй сдържан тон.

— Тогава според мен е ясно, че имаме някои неща за обсъждане.

— Какво общо имате вие с това? Да не сте участвали в сделката с наркотиците?

Усмивката на мъжа изчезна и той направи крачка назад.

— Вижте какво…

— Аз никого не съм убивала — гневно изрече тя. Романело се огледа притеснено.

— Искате всички да разберат за делата ни ли?

Лу Ан погледна минувачите и тръгна към заведението, следвана плътно от Романело.

Вътре намериха изолирано сепаре в дъното. Романело си поръча кафе и погледна към Лу Ан.

— Интересува ли ви нещо от менюто? — попита я любезно.

— Нищо — отсече тя.

След като сервитьорката се отдалечи, той заговори;

— Разбирам нежеланието ви да проточваме този разговор, затова да минем на въпроса.

— Как се казвате?

Той се стъписа.

— Защо?

— Просто си измислете име, така, изглежда, правят всички.

— Какви ги приказвате… — Той помълча, явно замислен над думите й. — Добре, наричайте ме Рейнбоу.

— Рейнбоу, я виж, това е нещо ново. Никак не напомняте дъга.

— Ето че грешите. — Очите му проблеснаха за миг. — Дъгите по краищата са обагрени в злато.

— И какво от това? — Гласът на Лу Ан бе спокоен, но очите й го наблюдаваха враждебно.

— Накрая аз също ще получа своето злато, Лу Ан. — И той разпери ръце.

Тя се надигна от стола си.

— Сядай! — остро заповяда той. Лу Ан замръзна от изненада. — Сядай, ако не искаш да прекараш остатъка от живота си в затвора вместо в рая.

После спокойствието в обноските му се върна и той с учтив жест я подкани да седне на стола. Тя го направи бавно, без да откъсва очи от него.

— Никога не ме е бивало в игричките, Рейнбоу, затова казвай каквото имаш, и да се свършва.

Романело изчака за минута, докато му донесат кафето.

— Сигурна ли си, че не искаш? Навън е доста студено.

Но погледът на Лу Ан бе още по-студен и той замълча. Изчака да му сервират кафето и сметаната. Когато останаха сами, наведе се през масата и лицето му съвсем се приближи до Лу Ан.