Читать «Лотарията» онлайн - страница 60

Драга Лу Ан,

Как се чувства Дуейн напоследък? Ами другият тип? С какво го фрасна впрочем? Мъртъв е като пън. Дано полицията не разбере, че си била там. Предполагам, че ще пожелаеш да научиш новини от родния град. Хайде да си побъбрим. След един час. Вземи такси до Емпайър Степт Билдинг. Това е забележителност, която заслужава да се види. Не води с теб оня високия и бебето.

Лу Ан разкъса кафявата амбалажна хартия и отвътре изпадна вестник. Вдигна го и го погледна. Беше „Атланта Джърнъл енд Конститюшън“. Една от страниците бе отбелязана с жълто листче. Отвори на нея и приседна на канапето.

Както бе развълнувана, щом видя заглавието, подскочи. Очите й жадно поглъщаха думите, като от време на време се отклоняваха към снимката, придружаваща репортажа. На нея караваната изглеждаше още по-окаяна, ако това изобщо бе възможно; сякаш бе пред разпадане и просто чакаше боклукчийската кола да я откара на бунището, а обитателите й — право на гробището. Колата с подвижния покрив също бе заснета. Предницата й с неприличния орнамент сочеше право към караваната като някой копой, подсказващ на ловеца къде е убитото животно.

Двама мъртви мъже, се казваше в материала. Замесени са наркотици. Когато Лу Ан прочете името Дуейн Харви, една сълза капна на страницата и размаза част от текста. Тя отново седна и положи цялото си старание да се овладее. Другият все още не бе идентифициран. Лу Ан продължи да чете бързо, докато стигна до собственото си име. Полицията я търсеше в момента; във вестника не се споменаваше, че е обвинена в някакво престъпление, но изчезването й вероятно бе засилило подозренията към нея. Потръпна, като прочете, че труповете са били открити от Шърли Уотсън. На пода в караваната бил открит флакон с киселина за батерии. Очите на Лу Ан се присвиха. Киселина за батерии. Шърли бе отишла да си отмъщава и точно с тая цел бе взела киселината, нямаше съмнение в това. Съмняваше се обаче, че полицията ще обърне внимание на неизвършено престъпление, когато налице бе двойно убийство.

Докато седеше и се взираше поразена във вестника, последва ново чукане на вратата и тя едва не получи инфаркт.

— Лу Ан?

Тя пое дълбоко въздух.

— Ти ли си, Чарли?

— Че кой друг?

— Един момент.

Лу Ан скочи, бързо откъсна статията и я сложи в джоба си, а писмото и останалата част от вестника напъха под канапето.

После отиде да му отключи. Той влезе в стаята и си съблече палтото.

— Идеята беше глупава. Като че ще забележа някого по тия пълни улици. — Той запали цигара и се загледа замислено през прозореца. — И все пак не мога да се отърся от мисълта, че някой ни следеше.

— Може някой да е искал да ни обере, Чарли. Тук нали често се случват такива неща. Той поклати глава.

— Вярно, че джебчиите станаха доста нагли напоследък, но ако случаят беше такъв, щяха да ни пребъркат и да побягнат. Естествено, няма да извадят оръжие и да ни кажат „горе ръцете“ пред милион хора. Имах чувството, че някой ни беше следил от доста време. — Той я погледна изпитателно. — Нещо необичайно не ти ли се случи на път за насам?