Читать «Лотарията» онлайн - страница 242

— Лу Ан, няма да те оставя да го гониш сама. Щом не искаш да идеш във ФБР, добре. И аз ще остана с теб. Но няма да тръгваш сама, обещай: „Няма!“ Така и двете ще загинете.

— Матю, ти чу ли ме? Просто се махни от пътя ми. Отиди при колегите си и нека те да ти измислят нов живот, някъде далеч от всичко това. Нима искаш да умреш? Защото, ако си край мен, това ще стане, гарантирано е. — Нежната фасада на лицето й се бе изхлузила като змийска кожа наесен. Сега то представляваше един оголен, издължен, трептящ мускул.

— Той ще ме застигне, тъй или иначе, Лу Ан — каза тихо Ригс. — Все едно дали ще потърся закрила от ФБР, Джаксън ще ме издири и ще ме убие. — Тя не се намеси и той продължи. — А да ти кажа честно, остарях и се изморих от бягство и криене. Не ми се започва наново. Предпочитам да вляза в дупката на кобрата и да я посрещна фронтално. Ще направим каквото можем, но двамата. Предпочитам теб пред всеки агент в Бюрото, пред всяко ченге в страната. — Той спря за момент, видял как тя го гледа изумено, с разрешена от вятъра коса, като ту стискаше, ту разпускаше юмруци. После я попита тихо: — Съгласна ли си?

Вятърът засвири по-силно. Стояха на две крачки един от друг. Това разстояние щеше да прерасне в бездна или пък да се стопи — зависеше от нейния отговор. Накрая Лу Ан наруши мълчанието.

— Качвай се.

Тя седеше в непрогледна тъмница. Навън се лееше дъжд както през почти целия ден. Телцето й бе завързано на стол в средата на стаята. Бърчейки чело и нос, Лиса безуспешно се опитваше да смъкне поне малко превръзката на очите си. Мракът на тази пълна слепота я плашеше. Имаше чувството, че я дебнат страшни неща. Оказа се права.

— Гладна ли си? — разнесе се отблизо глас, който смрази сърцето й.

— Кой е? Кой си ти? — попита тя разтреперана.

— Стар приятел на майка ти. — Джаксън коленичи до нея. — Стяга ли ти превръзката?

— Къде е чичо Чарли? Какво му направи? — попита Лиса, възвръщайки смелостта си.

Джаксън се изкиска тихо.

— Чичо? — повтори и се надигна. — Добре звучи, много добре.

— Къде е той?

— Не отговарям на такива въпроси — сряза я Джаксън. — Ако си гладна, кажи.

— Не съм.

— А пие ли ти се нещо?

Лиса се поколеба.

— Може би малко вода.

Тя чу потракване на чаша някъде в дъното на помещението и после усети на устните си хладина. Дръпна се рязко.

— Вода е, няма да те отровя. — Джаксън го каза тъй заповеднически, че Лиса бързо отвори уста и отпи дълбока глътка. Той търпеливо държа чашата, докато тя я пресуши.

— Ако ти трябва нещо, тоалетна например, просто ми кажи. Тук ще стоя.

— Къде се намираме? — Когато не получи отговор, попита: — Защо правиш това?

Застанал в мрака, Джаксън помисли над въпроса, преди да й отвърне.

— С майка ти имаме неуредени сметки. Става дума за стара сделка и за някои по-скорошни неща, които ме вбесиха.

— Бас държа, че мама не ти е направила нищо.

— Напротив, на мен дължи целия си живот, а направи всичко възможно да ми навреди.