Читать «Лотарията» онлайн - страница 211

— Ей, нали каза, че ми се доверяваш.

— Така е.

— Лу Ан, аз знам какво върша. Две неща зная: как да строя сгради и как работи Бюрото. Така трябва да действаме. Това е единственият разумен начин. Ако побегнеш, в крайна сметка ще те намерят.

Лу Ан се загледа в движението, мислейки напрегнато за това, което им предстоеше.

— Не ти ли е нервно? — попита тя. — Искам да кажа, че не знаеш на какво ще налетиш. Той й се усмихна.

— В това се крие очарованието, не мислиш ли?

— Ти си луд човек, Матю. Единственото, за което мечтая, е да няма лоши изненади; искам мъничко спокойствие, и толкова, а ти се опияняваш от ходенето по ръба на пропастта.

— Зависи от гледната точка. — Той надникна през прозореца. — Ето че пристигнахме. — Показа й едно свободно място край бордюра и тя паркира там. Ригс слезе от колата и провря глава през прозореца.

— Помниш ли плана?

— Нали го научих наизуст снощи — кимна тя.

— Добре, ще се видим скоро.

Докато Ригс се отправяше към телефонния автомат отсреща, Лу Ан огледа огромната грозна сграда. На фасадата пишеше „Хувър Билдинг“. Седалището на Федералното бюро за разследване. Лу Ан потрепери и сложи тъмните си очила. Включи на скорост и се помъчи да овладее нервите си. Ужасно много се надяваше, че този човек знае какво върши.

Ригс набра номера. След няколко минути влезе в Хувър Билдинг. Въоръжена охрана го придружи до една заседателна зала — голяма, но оскъдно обзаведена. Той мина покрай столовете, наредени около масата, и прав зачака появата им. Беше се завърнал у дома, тъй да се каже. Огледа залата за скрити камери и не откри нищо, забележимо с просто око. Това означаваше, че тя се подслушва и наблюдава с по-специална техника.

Бързо се извърна към вратата, която се отвори. Влязоха двама мъже с бели ризи и почти еднакви вратовръзки.

Джордж Мастърс протегна ръка. Беше едър и доста плешив, но фигурата му оставаше стегната. Със строгата външност на типичен агент Лу Бърман гледаше мрачно.

— Много време мина, Дан… Ригс стисна ръката му.

— Сега съм Мат. Дан умря, не си ли спомняш, Джордж?

Джордж Мастърс се покашля, огледа се нервно и с жест покани Ригс да седне на издрасканата маса. Когато и тримата се настаниха, Джордж Мастърс наклони глава към Бърман.

— Лу Бърман води разследването, за което си говорихме по телефона.

Бърман отсечено кимна на Ригс.

— Дан… — заговори Мастърс на Бърман, — всъщност Мат беше един от най-страхотните тайни агенти, които някога сме имали.

— Жертвах много в името на правосъдието, нали тъй, Джордж? — вметна Ригс с безизразен поглед.

— Искаш ли цигара? — попита Мастърс. — Ако правилно си спомням, пушеше навремето.

— Отказах ги, много са вредни. — Той погледна към Бърман. — Джордж ще ви каже, че се задържах в тая игра твърде дълго. Прав ли съм, Джордж? Макар да стана не по моя воля.

— Много време мина оттогава.

— Странно, но за мен сякаш беше вчера.

— Така е с хората от глухата провинция.

— Лесно е да се каже, когато не си виждал как пръсват черепа на жената ти заради това, с което си изкарваш прехраната. Но да оставим миналото.