Читать «Сини лещи» онлайн - страница 23

Тя се обърна и побягна. Тичаше и се блъскаше в тях — чакали, хиени, лешояди, кучета. Бяха завладели света — в него не бе останало нито едно човешко същество. Като видяха, че тича, те започнаха да се обръщат и да я зяпат, сочеха я с пръст, сетне заквичаха и заджавкаха, подгониха я. Бяха по петите и, а Марда Уест продължаваше да тича по Оксфорд Стрийт — обгърна я мрак, останаха сенките, вече не виждаше светлина. Бе сама в този животински свят.

— Лежете спокойно, мисис Уест. Едно малко убождане, и край. Няма да ви причиня болка.

Разпозна гласа, на хирурга мистър Грийвс и през замъгленото и съзнание мина мисълта, че са я заловили. Намираше се отново в болницата, но това вече нямаше значение — беше, и все едно дали ще е тук или някъде другаде. В известен смисъл тук в болницата беше по-добре, бе свикнала с главите на животните.

Отново бяха бинтовали очите и, слава богу. Тази тъмнина я успокояваше, тя скриваше всичко, дори нощта и пъплещото в нея зло.

— Ето, мисис Уест, сега вече няма за какво да се безпокоите. С тези лещи няма да имате никакви болки и ще виждате съвсем нормално. Светът отново ще е в цветове.

През бинтовете взе да прониква светлина — сваляха ги пласт по пласт. И изведнъж всичко край нея се виждаше ясно, беше светъл ден, а до леглото и стоеше мистър Грийвс и и се усмихваше. До него бе застанала някаква пълничка, също усмихната сестра.

— Къде са маските ви? — запита пациентката.

— За такава дребна работа не слагаме маски — отговори хирургът. — Само свалихме временните лещи. Така е по-добре, нали?

Очите и шареха наоколо. Всичко изглеждаше нормално. Стаята, тоалетката, гардеробът, вазите с цветята. Нещата вече нямаха синкав оттенък, тя ги виждаше в естествения им цвят. Може би щяха да се опитат да я заблудят, че е сънувала, но шалът, който бе сложила на главата си, преди да се измъкне навън в нощта, лежеше на стола.

— Нещо се е случило с мен, нали? — попита тя. — Аз се опитах да избягам.

Сестрата погледна към хирурга.

Той кимна с глава:

— Да, точно така. И откровено казано, не ви обвинявам. Виня себе си. Лещите, които ви поставих вчера, са притискали един мъничък нерв и това ви е изкарало от равновесие. Сега всичко е наред.

Усмивката му и вдъхваше увереност. А големите топли очи на сестра Бранд — защото това сигурно бе сестра Бранд — я гледаха дружелюбно.

— Беше ужасно — каза пациентката. — Трудно ще ви обясня колко ужасно беше.