Читать «Сини лещи» онлайн

Дафни дю Морие

Сини лещи

Този ден трябваше да свалят превръзката и да поставят сините лещи. Марда Уест сложи ръка на очите си и опипа бинта, под който имаше много пластове памук. Най-сетне търпението и щеше да бъде възнаградено. Ден след ден, вече седмици наред, тя лежеше след операцията, без да изпитва физическо страдание — мъчеше я само неизвестността на мрака, потискащото чувство, че животът, който кипи наоколо и, просто я подминава. През първите няколко дни имаше болки, все пак поносими благодарение на лекарствата, сетне и това постепенно отмина — остана само безкрайното изтощение, което според уверенията на докторите бе реакция след преживения шок. А самата операция бе, както твърдяха, успешна. Никой не се съмняваше в това. Напълно успешна.

— Ще виждате — каза и хирургът, — ще виждате по-ясно от всякога.

— Откъде знаете? — попита настойчиво тя, тъй като огънчето на надеждата и бе тъй плахо, че без да го подсили някой, можеше и да угасне.

— Прегледахме очите ви, когато бяхте под упойка — отвърна той, — а и след това още един път, когато отново ви упоихме. Ние няма да ви лъжем, мисис Уест.

Отначало и бе нужно да чува тези уверения два-три пъти на ден, но с течение на времето се въоръжи с търпение и повдигаше въпроса не повече от веднъж в денонощието, и то по заобиколен път, така че да не се усетят. Ще се обърне например към сестрата:

— Не изхвърляйте розите. Бих искала да ги видя. В такива случаи отговорът просто се изплъзваше от устата на сестрата.

— Надали ще можете да ги видите. Те дотогава ще увехнат.

Значи до края на седмицата нямаше да стане.

Конкретни дати никога не се споменаваха. Никой не казваше, да речем: „На четиринадесети този месец вече ще виждате.“ И тъй играта продължаваше — тя се преструваше, че и е все едно, че няма нищо против да чака. Дори Джим, съпругът и, сега влизаше в категорията „те“, тоест персоналът на болницата. За нея вече той не беше доверено лице.

Някога, много отдавна, споделяше с него всяко свое терзание, всяко опасение. Така бе преди операцията. Тогава, обзета от страха пред болката и ужаса от слепотата, тя се държеше здраво за него и все го питаше:

— Ами ако ослепея завинаги, какво ще стане с мен? И си представяше колко безпомощна ще бъде тогава.

А Джим, който се притесняваше не по-малко от нея, отговаряше:

— Каквото и да се случи, ще го посрещнем заедно. Сега без видима причина, с изключение на това, че може би тъмнината бе изострила чувствителността и, тя изпитваше неудобство да говори с него за зрението си. Докосването на ръката му беше същото както преди, и целувката му, и топлината в гласа му; но винаги през тези дни на очакване у нея се таеше страхът, че и той, и болничният персонал са прекалено любезни. Може би това бе любезността, с която посветените в нещо обграждат човека, от когото трябва да се пази тайна. Ето защо, когато най-после по време на вечерна визитация хирургът съобщи: „Утре ще ви поставим лещите“, изненадата и беше по-голяма от радостта. Не можа да каже нищо — лекарят излезе от стаята, а тя не успя дори да му благодари. Значи беше вярно. Край на дългата агония. Марда си позволи за последен път да подпита дневната сестра, която се готвеше да си тръгне.