Читать «Сини лещи» онлайн - страница 22

— Лек нощ, мисис Уест.

— Лека нощ.

Марда Уест обмисли нов план за действие. Остана будна, часовникът до главата и тиктакаше, отвън долитаха познатите улични шумове. Изчака така до единадесет — сега бе сигурна, че от един час насам всички пациенти са в леглата си и вече спят. После загаси лампата. Това щеше да заблуди змията, ако рече да дойде и надзърне вътре през малкото прозорче на вратата. Змията щеше да си помисли, че и тя спи. Марда Уест се измъкна от делото. Взе дрехите си от гардероба и започна да се облича. Обу се, сложи си палтото и върза шала на главата си. Когато бе напълно готова, отиде до вратата и внимателно натисна дръжката. В коридора не се чуваше никакъв шум. Тя затаи дъх. После прекрачи прага и погледна наляво, където обикновено седяха дежурните сестри. Змията беше там, наведена над някаква книга. Лампата на тавана хвърляше светлина върху главата и. Нямаше съмнение, че е тя. В спретната униформа, с бяла колосана престилка и твърда яка, а от яката, източен нагоре, се виеше вратът на змията, който преминаваше в тази зловеща сплескана продълговата глава.

Марда Уест се скри и зачака. Готова беше да чака часове. Скоро чу звука, на който се надяваше — някой от пациентите бе натиснал звънеца. Змията вдигна глава от книгата и погледна към червената лампичка на стената. После надяна ръкавелите си и се понесе плавно по коридора към стаята на болния. Почука и влезе. Щом тя изчезна, Марда Уест излезе от стаята и изтича до площадката на стълбището. Бе съвсем тихо. Ослуша се внимателно и тръгна надолу. Етажите бяха четири и на всеки етаж имаше площадка, но самото стълбище не се виждаше от остъклената стаичка, където седяха нощем дежурните сестри. Късметът и работеше.

Долу в централното фоайе осветлението не беше толкова силно. Постоя на края на стълбището, докато се увери, че никой не я наблюдава. Виждаше гърба на нощния портиер, но не и главата му — той се бе навел над бюрото си, ала когато се изправи, забеляза широкото му рибешко лице. Марда Уест сви рамене. След като беше поела целия този риск, бе срамота да се уплаши от една нищо и никаква риба. Смело прекоси фоайето. Рибата я гледаше втренчено.

— Желаете ли нещо, госпожо?

Той наистина бе глупав, както предполагаше. Марда поклати глава.

— Тръгвам си. Лека нощ — каза тя, мина покрай него, сетне през летящата врата, спусна се по стълбата и се озова на улицата. Бързо пое наляво. Отсреща се задаваше такси, тя вдигна ръка и го повика. Таксито намали и спря. Когато понечи да се качи, видя черната маймунска глава на шофьора. Маймуната се ухили. Някакъв инстинкт я предупреди да не се качва в таксито.

— Извинявайте, всъщност не съобразих…

Усмивката изчезна от лицето на маймуната.

— Трябва да знаете какво искате, госпожо — извика той, включи на скорост и се отдалечи.

Марда Уест продължи да върви по улицата. Сви надясно, наляво, пак надясно и в дъното видя светлините на Оксфорд Стрийт. Ускори крачките си. Животът в далечината я привличаше като магнит — светлини, движение, мъже и жени. Ала когато стигна до Оксфорд Стрийт, изведнъж спря, чудейки се къде да отиде, при кого да потърси убежище. И отново и стана ясно, че не може да се обърне към никого, към абсолютно никого. Нима от двойката, която минаваше покрай нея в момента — жабешка глава върху късо черно тяло, хванала здраво под ръка една пантера, — можеше да потърси защита? Или от полицая на ъгъла — песоглавец, който разговаряше с някакво нагиздено прасенце? Не виждаше нито един човешки образ, никому не можеше да се довери. Мъжът, който вървеше на една-две крачки зад нея, беше като Джим — лешояд. На отсрещния тротоар видя още лешояди, а срещу нея се задаваше един кискащ се чакал.