Читать «Сини лещи» онлайн - страница 19

— Нямам намерение да заминавам или да се разболявам — рече Марда.

— Сигурно е така. Но в случая няма значение. Това е работа на адвокатите, държат да се предвиди всичко. Е, сега не бива да те отегчавам.

Дали не бе доста преднамерен свръх небрежния му тон? Дали пръстите, които пъхнаха документите в джоба на балтона, не бяха всъщност грабливи нокти? Вероятно и този ужас и предстоеше. Телата на всички край нея щяха да се променят, ръцете и краката им щяха да се превърнат в крила, грабливи нокти, копита, лапи и тогава у тези същества около нея нямаше да остане нищо човешко. Последен щеше да изчезне човешкият глас. А изчезнеше ли и човешкият глас, значи край — щеше да се озове в същинска джунгла, сред всевъзможни животински звуци и крясъци, изтръгващи се от стотици гърла.

— Сериозно ли говореше това за сестра Ансъл? — попита Джим.

Тя вече хладнокръвно наблюдаваше как лешоядът пили ноктите си. Той винаги носеше пиличка в джоба си. Досега не и бе идвало наум защо — просто я смяташе за една от вещите, с които Джим никога не се разделя, като писалката и лулата. Но ето, вече разбра, че това не е случайно: за да може да разкъсва жертвата си, лешоядът трябва да е с остри нокти.

— Не знам. Струва ми се доста глупаво да взимаме вкъщи сестра, след като вече виждам.

Не и отговори веднага. Главата се сви между раменете и изгърбушен в тъмния официален костюм — сякаш че бе покрит с пера, — той целият приличаше на голяма настръхнала птица.

— Та тя като сестра е цяло съкровище — заяви Джим. — Пък и в началото ще си изтощена. Според мен не бива да се отказваме от това решение. В края на краищата, ако не върви, нищо не ни пречи да я отпратим.

— Може и да си прав — каза жена му.

Тя се мъчеше да се сети за някой, на когото все още би могла да се довери. Семейството и се бе разпръснало. Брат и бе женен и живееше в Южна Африка. Имаше приятели в Лондон, ала с никого не беше достатъчно близка. Никому не би могла да каже, че медицинската сестра се е оказала змия, а собственият и съпруг е истински лешояд. Тази пълна безизходица я караше да се чувствува обречена на вечни мъки. Сякаш я бяха хвърлили в ада. Бе с ясното съзнание, че е съвсем сама и накъдето и да се обърне, ще среща само ненавист и жестокост.

— Какво смяташ да правиш тази вечер? — попита го тихичко тя.

— Сигурно ще вечерям в клуба. Взе да ми доскучава. Остана малко, слава богу. Още два дни, и ще си бъдеш у дома.

Да, но у дома, с лешояда и змията, и се струваше по-страшно и от тук. Та те можеха да правят с нея каквото си поискат.

— Грийвс твърдо ли обеща за четвъртък? — попита Марда Уест.

— Така каза, когато му телефонирах сутринта. Тогава щели да ти сложат другите лещи, онези, с които ще различаваш и цветовете.

Цветовете, а може би и телата. Тъй било значи? Със сините лещи се виждаха само главите. Те бяха първият експеримент. Естествено, че и хирургът Грийвс бе замесен в заговора. Той дори играеше ръководна роля — въвлекли го бяха, вероятно с подкуп. Марда Уест се опита да си спомни кой пръв бе предложил операцията. Дали не беше семейният лекар, и то след като Джим говори нещо с него насаме? Май двамата дойдоха при нея и и казаха, че това е единствената възможност да спаси очите си. Самото злодеяние, изглежда, бе замислено отдавна, подготвяше се от месеци, а може би от години. Но какво целяха, за бога? Тя взе да рови трескаво в паметта си, за да си спомни някой поглед, знак или дума, които биха и помогнали да си изясни целта на този ужасен заговор, да разбере защо искат да я унищожат или най-малкото да я лишат от разсъдък.