Читать «Сини лещи» онлайн - страница 15

Вратата се отвори тихо и пак се затвори. Противно на това, което току-що и бяха поръчали, Марда Уест се измъкна от леглото и грабна първото оръжие, което и попадна — ножичката за нокти. После легна отново с разтуптяно сърце и скри ножичката под завивката. Изпитваше такова отвращение, че ако змията речеше пак да се приближи към нея, тя трябваше да има с какво да се защищава. Сега бе сигурна, че тук наистина става нещо ужасно, не можеше да е шега. Някаква черна сила властваше над болницата и нейните обитатели, старшата сестра, другите сестри, лекарите, хирургът, който я бе оперирал — всички те бяха обладани от злото, бяха съучастници в някакво невиждано престъпление, чиято цел оставаше необяснима. Коварният план бе влязъл в действие, и то именно тук, на Уолтинг Стрийт, а Марда Уест бе просто пионка, която използваха по някакъв начин.

В едно обаче беше съвсем сигурна. Не биваше да им показва, че ги подозира. Трябваше да положи усилия и да се държи със сестра Ансъл както досега. Един пропуск, и край. Трябваше да се преструва, че е по-добре. Не биваше да допуска това с гаденето — инак сестра Ансъл можеше да се наведе над нея със змийската си глава, с този стрелкащ се език.

Вратата се отвори и сестрата влезе. Марда Уест стисна ръце под завивката. Направи усилие н се усмихна.

— Ужасна съм, сигурно ви притесних — рече тя. — Виеше ми се свят, но сега съм по-добре. Змията се носеше плавно. В ръката си държеше някакво шишенце. Тя отиде до мивката, взе чашата и отмери в нея три капки.

— С това лекарство ще сложим край на всичко, мисис Уест — каза тя, а пациентката отново изтръпна от ужас, защото и самите думи несъмнено криеха заплаха. „Ще сложим край на всичко.“ Кое всичко? Може би край на живота и. Течността беше безцветна, но това не означаваше нищо. Тя пое подадената чаша и набързо скрои хитър план.

— Бихте ли ми дали чиста носна кърпичка? Там са, в чекмеджето на тоалетката.

Змията обърна глава и Марда Уест изля течността от чашата на пода. После впери хипнотизиран, погнусен поглед в тази виеща се глава, която изследваше съдържанието на чекмеджето. Змията намери кърпичката и я донесе. Марда Уест затаи дъх, този път забеляза, че вратът и не е гладък и лъскав, както и се бе видял при първата среща, а целият покрит с люспи, подредени на зигзаг. Чудно — шапчицата не и седеше лошо. Не се мъдреше нелепо на главата и като шапчиците на котенцето, овцата и кравата. Марда взе кърпичката.

— Смущавам се — обади се гласът, — като ме гледате така настойчиво. Да не се опитвате да прочетете мислите ми?

Марда Уест не отговори. Въпросът можеше да е уловка.

— Кажете ми — продължи гласът, — разочаровахте ли се, като ме видяхте? Как изглеждам? Както очаквахте или по-различно?

Пак уловка. Трябваше да внимава.

— Мисля, че сте както очаквах — отговори бавно тя. — Но с шапчицата е трудно да се прецени. Не виждам косата ви.

Сестра Ансъл се засмя — същият тих, ненатрапчив смях, който тъй я очароваше през онези дълги седмици, когато не виждаше. Тя вдигна ръце към шапчицата си и след миг Марда видя цялата змийска глава с плоската, широка горна част и издайническия белег на пепелянката.