Читать «Сини лещи» онлайн - страница 13

„Бее… Бее… Блей колкото си искаш.“ Марда Уест стисна устни.

— Това, дето нарекох сестра Суийтинг котенце, ли ви безпокои?

— Не знам как сте я нарекли, мисис Уест, но тя беше доста разстроена. Дойде при мен в кабинета почти разплакана.

„Искаш да кажеш, че е съскала. Съскала е и е драскала. Тези нейни чевръсти ръчички са всъщност лапички с остри котешки нокти.“

— Това няма да се повтори.

Бе твърдо решила да не се оправдава. Че тя нямаше никаква вина. Не бе поискала да и слагат лещи, които деформират, нито пък бе дошла тук да и правят номера и да я мамят.

— Сигурно е доста скъпо да се поддържа такава болница.

— Права сте — отбеляза старшата, всъщност овцата. — Не бихме постигнали всичко това, ако нямахме такъв отличен персонал и не разчитахме на съдействието на пациентите си.

Забележката бе съвсем преднамерена. Значи и една овца може в някои случаи да стане агресивна.

— Сестра — рече Марда Уест, — защо не спрем с тази игра на криеница? Какъв смисъл има всичко това?

— Кое, мисис Уест?

— Тази палячовщина, този маскарад. — Каза го най-сетне. И за да е по-убедителна, посочи към шапчицата, на старшата сестра. — Защо сте се маскирали по този начин? То дори не е и смешно.

Настъпи тишина. Старшата сестра, която тъкмо се бе наканила да седне, за да продължи разговора, явно се отказа и тръгна бавно към вратата.

— Ние, възпитаниците на „Сейнт Хилда“, се гордеем с този символ, мисис Уест — заяви сестрата. — Надявам се, че когато ни напуснете след няколко дни, ще си спомняте за нас с по-голямо уважение от това, което проявявате сега.

Тя излезе от стаята. Марда Уест взе списанието, което бе захвърлила, но в него нямаше нищо интересно. Затвори очи. После отново ги отвори. Пак ги затвори. Ако столът се бе превърнал в гъба, а масата в купа сено, тогава можеше да вини лещите. Защо само хората се бяха променили? Какво бе станало с тях? Тя не отвори очи, когато и донесоха чая, не ги отвори и когато гласът каза мило: „Донесоха ви цветя, мисис Уест“, а изчака притежателната на гласа да излезе от стаята. Бяха карамфили, с визитната картичка на Джим.

На картичката пищеше: „Горе главата. Не сме толкова лоши, колкото изглеждаме.“ Марда се усмихна и зарови лице в цветята. В тях нямаше нищо лъжовно. Познатият мирис. Карамфилите си бяха карамфили, уханни, изящни. Дори дежурната сестра, която влезе, за да ги сложи във вода, не я подразни с главата си на пони. Пък и това беше кокетно малко пони с бяла звезда на челото. Би изглеждало много добре на манежа.

— Благодаря ви — усмихна се Марда Уест. Този тъй необичаен ден се точеше бавно и тя едва изчакваше да стане осем часът. Изми се, смени нощницата си, среса се. Сама дръпна завесите и запали нощната си лампа. Неясно защо, бе я обзело безпокойство. Изведнъж установи, че вече цял ден не се е сетила за сестра Ансъл — такъв особен ден. Милата, благата сестра Ансъл, която я омайваше с присъствието си. Сестра Ансъл трябваше да поеме дежурството в осем часа. Ами ако и тя участваше в конспирацията? В такъв случай Марда Уест щеше да поиска да си разкрият картите. Сестра Ансъл нямаше да я излъже. Марда щеше да отиде при нея, да сложи длани на раменете и, да хване маската и с две ръце и да и каже: „Хайде, свалете я. Вие не бива да ме мамите.“ Но ако бяха виновни лещите, ако през цялото време причината беше в лещите, как щеше да и обясни? Седнала пред тоалетката, мажеше лицето си с крем. Вратата трябва да се бе отворила, без Марда да усети, защото чу добре познатия глас, мекия, гальовен глас, който и каза: