Читать «Птиците» онлайн - страница 20

— Още една, тате! — изкрещя Джил. — Край, преби се.

— Така и се пада — отвърна Нат. — Туп и тази. Разбойници такива.

Ето как трябваше да приемат нещата. Само тъй щяха да се справят. Ако можеха да запазят това настроение до седем часа, до първите новини, съвсем нямаше да е зле.

— Дай една цигара — каза той на жена си. — Димът ще прогони миризмата на пърленото.

— Останали са само две — отговори тя. — Мислех да ти купя няколко кутии от магазина.

— Ще изпуша едната — рече Нат, — другата да стои за всеки случай.

Нямаше смисъл да кара децата да почиват. Каква почивка можеше да има, докато чукането и драскането по прозорците продължаваха. Той седна на дюшека сред струпаните одеяла, прегърна с една ръка жена си, която държеше на скута си малкия Джони, а другата сложи на рамото на Джил.

— Да им се възхитиш направо на тия хубостници — обади се Нат. — Какви са упорити само! Казваш си: ето най-сетне ще се уморят, но нищо подобно.

Трудно им беше да се възхищават. Чукането продължаваше с все сила и Нат долови нов стържещ звук като че ли вече някаква по-остра човка бе поела щафетата от своите събратя. Опита се да си спомни имената на птиците, напрегна мисълта си. Искаше да отгатне коя точно би могла да бъде новата птица. Не бе кълвачът. Неговите удари бяха по-леки и по-чести. Това беше по-сериозен противник и ако караше все така, дъските скоро щяха да се нацепят, както се бяха счупили стъклата. Тогава си спомни за ястребите. Дали пък те не бяха заместили чайките? Дали на первазите нямаше и мишелови, които използваха не само човките си, но и ноктите си? Ястреби, мишелови, керкенези, соколи — как не се бе сетил досега за хищните птици? Беше забравил каква страшна сила крият ноктите им. Оставаха още три часа и през това време щяха да чуват как се цепи дървото, как дращят ноктите по него. Нат се огледа наоколо, за да види какво още може да се използува от покъщнината за подсилване на вратата. Прозорците бяха защитени с шкафа, ала вратата го безпокоеше. Качи се горе, но на площадката спря и се ослуша. По пода в детската стая се чуваше някакво топуркане. Птиците бяха нахлули… Той допря ухо до вратата. Не грешеше. Чу пърхането на крилата и шума от движението им по пода, В другата спалня нямаше нищо. Влезе вътре и започна да изкарва навън мебели. Трупаше ги на площадката — опасяваше се, че вратата на детската стая може да поддаде. Трябваше да се подготви. Макар че вероятно нямаше да има нужда. Вратата се отваряше навътре и затова нямаше как да я затисне с мебелите. Единствената възможност бе да ги струпа на площадката.

— Слез долу, Нат, какво правиш там? — провикна се жена му.

— Ей, сега, просто трябва да съм сигурен, че всичко е тип-топ.

Не искаше жена му да се качи; не биваше тя да чуе шума от птичите крака в детската стая, плясъка на крилата, които удряха вратата.

В пет и половина предложи да закусят — бекон с филийки, пържени в масло, — само и само да спре растящия ужас в очите на жена си и да успокои хленченето на децата. Тя не бе разбрала за птиците на горния етаж. За щастие спалнята не се намираше над кухнята. Иначе жена му непременно щеше да чуе шума от човките, кълвящи горе по дъските, както и глухите халосни удари на птиците-самоубийци — същински търсачи на посмъртна слава, които разбиваха главите си в стените. Това бяха сребристите чайки, добре ги познаваше той. Въобще нямаха мозък в главата. Черноглавите бяха различни, знаеха какво правят. Като тях бяха и мишеловите, ястребите…