Читать «Птиците» онлайн - страница 19

Той плисна газ върху огъня. Пламъкът избухна нагоре в кюнеца и долу изпадаха опърлени, почернели птичи тела.

Децата се събудиха, разплакаха се.

— Какво има? — извика Джил. — Какво става?

Нат нямаше време да и отговори. Ръчкаше в комина, изгребваше телата и ги хвърляше на пода. Огънят продължаваше да бушува и той не трябваше да допусне коминът да се подпали. Пламъците щяха да прогонят живите птици. Трудността идваше обаче от долната свивка. Запушили я бяха тлеещите безжизнени тела на птиците. Той почти не забелязваше атаката по прозорците и вратата; нека да бият с криле, да трошат човките си, да се погубват при опита да нахлуят в дома му. Няма да могат да влязат. Благодари на господа, че къщата му беше от старите — с малки прозорци и дебели стени. Не приличаше на домовете, построени от общината. Бог да ги пази онези, които живееха в новите къщи по-нагоре по пътя.

— Стига сте плакали — извика Нат на децата. — Няма от какво да се плашите, стига сте плакали.

После продължи да изгребва горящите, тлеещи трупове, които падаха в огъня.

„Това ще ги пропъди — каза си той. — Тягата и пламъците ще ги прогонят. Всичко ще бъде наред, ако коминът не се подпали. Заслужавам да ме застрелят за тази небрежност. Аз съм си виновен. Трябваше непременно да подсиля огъня. Знаех си, че има нещо.“, Сред дращенето и думкането по дъските, заковани на прозорците, изведнъж се разнесоха успокоителните удари на кухненския часовник. Оставаха малко повече от четири часа. Нат не беше много сигурен кога точно трябва да започне отливът. Предполагаше, че няма да е преди седем и половина — осем без двадесет.

— Запали примуса — каза той на жена си. — Направи чай, а за децата какао. Няма защо да седим и да бездействаме.

Ето това бе най-разумното: да им търси занимания — не само на нея, но и на децата. Нека да се движат, да ядат, да пият. Най-доброто за случая беше да се прави нещо.

Той зачака до огъня. Пламъците гаснеха, а от комина не падаха вече почернели трупове. Завря машата докъдето можеше да стигне — не намери нищо. Нищичко. Коминът не бе запушен. Чак тогава изтри потта от челото си.

— Хайде, Джил, донеси ми още съчки. Сега огънят ще гори както трябва.

Тя обаче не искаше да се приближи до него. Стоеше, вперила поглед в купчината опърлени птичи тела.

Опасността с комина бе преминала. Нямаше да се повтори, ако можеха да поддържат огъня денонощно.

„Утре ще трябва да взема още въглища от фермата — помисли си Нат. — Тези в никакъв случай няма да ни стигнат. Все пак ще се оправя. Ще свърша всичко по време на отлива. Нещата ще са наред, ако успея да донеса каквото ни трябва.“ Пиха чай и какао и ядоха филии, намазани с пастет. Нат забеляза, че им остава само половин хляб. Нищо, ще се справят.

— Стига! — развика се малкият Джони, като сочеше с лъжицата си към прозорците. — Спрете, лоши птици такива!

— Тъй де — усмихна се Нат, — не ги щем тия хубостници тук, нали? До гуша ни дойдоха.

Взеха дори да се развеселяват, когато чуваха как птиците-самоубийци тупват с глух удар на земята.