Читать «Птиците» онлайн - страница 18

Дафни дю Морие

— Какво ще правиш? — прошепна тя.

Нат и даде знак с глава да мълчи. Внимателно, крадешком отвори задната врата и погледна навън.

Беше тъмно като в рог. Вятърът бе станал още по-силен и духаше напорист откъм морето. Нат замахна с крак. Стъпалото пред вратата беше затрупано с птици. Навред бе пълно с мъртви птици. Под прозорците и покрай стените лежаха изпотрошени телата на самоубийците. Накъдето и да обърнеше глава — все мъртви птици. От живите нямаше и следа. Те се бяха изтеглили към морето заедно с идването на отлива. Чайките сигурно плуваха сега по вълните, така както ги бе видял следобед.

В далечината, на хълма, където преди два дни бе работил тракторът, се издигаха пламъци. Гореше един от самолетите, които се бяха разбили там, и раздухан от вятъра, огънят бе подпалил купа сено.

Нат погледна мъртвите тела и си помисли, че ако ги струпа по первазите на прозорците, това ще бъде допълнителна защита при следващото нападение. Може би нямаше да помогне много, но все пак беше нещо. За да се доберат до первазите и да започнат да трошат стъклата, живите птици трябваше най-напред да дерат с нокти труповете, да ги кълват, да ги махнат някак си. Той се залови за работа в тъмното. Изпитваше някакво отвращение — противно му беше да ги докосва. Телата бяха все още топли и кървави. Кръвта бе полепнала по перата им. Почувствува, че му се повдига, но продължи да работи. Стана още помрачен, когато забеляза, че стъклата до едно са изпочупени. Само дъските бяха попречили на птиците да нахлуят в къщата. Започна да запушва дупките с кървящите птичи тела.

Когато свърши, Нат се върна обратно в къщата. Барикадира кухненската врата, за да я подсигури още по-добре. Свали си бинтовете, лепкави не от собствените му рани, а от птичата кръв, и си сложи чист лейкопласт.

Жена му беше сварила какао и той го изпи жадно. Беше много изтощен.

— Не се безпокой — каза и с усмивка. — Ще се оправим.

Легна на дюшека и затвори очи. Заспа веднага. Сънят му беше неспокоен, защото непрестанно го гнетеше мисълта, че нещо е пропуснал да направи. Трябвало е да свърши някаква работа, пък той е забравил. Знаел е, че може да предприеме още нещо, но не го е сторил. И макар че в съня си не бе в състояние да го назове, самият факт го мъчеше. Като че ли това беше свързано някак си с горящия самолет и сеното на хълма. И все пак продължаваше да спи. Събуди се най-сетне, когато жена му го разтърси за рамото.

— Пак започнаха — изхлипа тя, — дойдоха преди час, не спя, само ги слушам. Повече не мога. Има и някаква лоша миризма, нещо гори.

Тогава Нат се сети. Бе забравил да подсили огъня — сега той тлееше, беше почти изгаснал. Стана бързо и запали газената лампа. Чукането по прозорците и вратите бе започнало, но не това го притесняваше, а миризмата на опърлени пера, която изпълваше кухнята. Веднага разбра каква е причината. Птиците бяха започнали да влизат през комина, да си проправят път надолу.

Нат взе подпалки и хартия, сложи ги върху въглените и след това се пресегна към тенекията с газта.

— Дръпни се! — извика на жена си. — Трябва да поемем този риск.