Читать «Птиците» онлайн - страница 10

— Давала съм на децата риба от консерви, но те не я обичат — рече жена му.

Нат продължи да зачуква дъските по прозорците. Сети се за свещи. И те бяха на привършване. Сигурно е имала предвид, че утре трябва да купи. Е, какво да се прави. Ще си легнат рано тази вечер. Да, но ако…

Той се изправи, излезе през задната врата в градинката и се загледа към морето. Целия ден нямаше слънце и сега, макар да бе едва три часът, вече се беше спуснала някаква тъмнина. Небето бе свъсено, надвиснало, безцветно като морска сол. До ушите му долиташе яростният грохот на прибоя. Тръгна надолу по пътеката към морето и някъде по средата спря. Приливът бе дошъл. Скалата, която тази сутрин стърчеше край брега, сега беше скрита под водата. Ала не морето прикова погледа му, а чайките. Те се бяха вдигнали и кръжаха — стотици, хиляди чайки, опънали криле срещу вятъра. Небето бе притъмняло не от друго, а от тях. Бяха мълчаливи. Не издаваха никакъв звук. Само се виеха, кръжаха, издигаха се нависоко и се спускаха, изпитваха силата си срещу вятъра. Нат се обърна и затича по пътеката обратно към къщи.

— Отивам да взема Джил — каза той на жена си. — Ще я чакам на спирката.

— Какво има? — попита тя. — Пребледнял си.

— Не пускай Джони навън. Затвори вратата. Запали свещи и спусни пердетата.

— Че то е още три часът.

— Няма значение. Прави, каквото ти казвам.

Той надникна в бараката за инструменти, отвън до задната врата. Не видя нищо, което можеше да му послужи. Лопатата бе тежка, а вилата не вършеше работа. Взе мотиката. Май бе най-подходяща, пък и нямаше да му тежи.

Тръгна по пътеката — нагоре към спирката, като от време на време хвърляше поглед назад. Сега чайките летяха по-високо, а кръговете, които правеха, бяха по-големи, по-широки и редиците им се разгъваха по цялото небе.

Нат крачеше бързо, макар и да знаеше, че автобусът няма да се появи на върха на хълма преди четири часа. Трябваше да бърза. Не срещна никого по пътя. Това бе добре. Нямаше време за излишни приказки.

Застана на хълма и зачака. Поизбързал беше. Имаше още половин час. Вятърът, който идеше откъм високото, брулеше нивята. Нат потрепваше с крака и дъхаше в ръцете си, за да ги стопли, В далечината на фона на небесния сумрак се открояваше, бяла и чиста, глинестата плът на могилите отсреща. Иззад тях се надигна нещо черно, отначало приличаше на мръсно петно, после се разшири, уголеми се и се превърна в облак; облакът се раздели, образуваха се пет други облака, които се разпростряха на север, на изток, на юг и на запад… Пък и това въобще не бяха облаци. Бяха птици. Той ги гледаше как летят в небето и когато част от тях минаха над него, на стотина метра над главата му, разбра по скоростта им, че бяха поели към вътрешността. Хората тук на полуострова не ги интересуваха. Врани, гарвани, гарги, свраки, сойки — все птици, чиято обичайна плячка бяха дребните животинки; ала днес следобед бяха поели на път с друга задача. На тия са им се паднали градовете — помисли си Нат — и знаят какво трябва да вършат. Ние тук не сме важни за тях. Нас ще ни оправят чайките. Тия са тръгнали към градовете.“ Той влезе в телефонната кабина и вдигна слушалката. Централата щеше да свърши работата. Щеше да предаде съобщението.