Читать «Птиците» онлайн - страница 11

— Обаждам се от магистралата — каза Нат — при автобусната спирка. Искам да съобщя, че големи ята птици летят навътре към сушата. Чайките в залива също са се надигнали.

— Добре — отговори гласът, лаконичен, изморен.

— Нали ще предадете съобщението, където трябва?

— Да… да… — Сега гласът стана нетърпелив, изпълнен с досада. Отново прозвуча сигналът свободно.

„И тя нехае — рече си Нат, — все и е едно. Може би цял ден е отговаряла на позвънявания. Надява се довечера да отиде на кино. Ще стисне ръката на някой мъж, ще посочи нагоре към небето и ще каже: «Виж колко много птици!» Все едно и е.“ Автобусът се зададе бавно по хълма. Слезе Джил, след нея още три-четири деца. Автобусът продължи към града.

— За какво ти е мотиката, тате?

Децата го наобиколиха, смееха се, сочеха с пръсти.

— Взех я просто така — отговори той. — Хайде да си вървим у дома. Студено е, не бива да се бавим. Ей, вие, ще гледам да видя колко бързо можете да тичате през нивите.

Той говореше на другарчетата на Джил, чиито семейства живееха в жилища на общината. Ако минеха напряко, щяха да излязат точно при домовете си.

— Искаме да си поиграем малко — обади се едно от децата.

— Не, никаква игра. Тръгвайте веднага към къщи, иначе ще кажа на мама.

Те си зашушукаха с ококорени очи, после побягнаха през нивите. Свила устни, Джил гледаше озадачено баща си.

— Ние винаги си играем, преди да се приберем — каза тя.

— Тази вечер няма да може — отсече той. — Хайде, не се помайвай.

Сега вече чайките се виждаха ясно. Те кръжаха над нивите и навлизаха все повече към сушата. Все още безмълвни. Все още, без да издават звук.

— Виж, татко, виж ей там, виж чайките.

— Да, хайде, побързай.

— Накъде летят? Къде отиват?

— Сигурно към вътрешността на страната. Там, където е по-топло.

Той я сграбчи за ръката и я повлече след себе си по пътеката.

— Недей да бързаш толкова. Не мога като тебе.

Чайките се държаха също като враните и гарваните. На ята от хиляди, те се бяха пръснали по цялото небе и се устремиха към четирите посоки.

— Татко, какво е това? Какво правят чайките?

За разлика от гаргите и гарваните те, изглежда, бяха решили да не отлетят, а продължаваха да кръжат на място. Нито пък бяха тъй високо. Сякаш очакваха някакъв сигнал. Сякаш трябваше да се вземе още някакво решение. Заповедта не беше ясна.

— Искаш ли да те нося, Джил? Хайде, ела на конче.

Така може би щяха да се движат по-бързо, реши той, ала се излъга. Джил беше доста тежичка. Непрекъснато се изхлузваше назад и плачеше. Неговата припряност, страхът му се бяха предали на детето.

— Искам тези чайки да се махнат. Не ми харесват. Защо летят толкова ниско?

Нат свали Джил от гърба си и започна да тича, като я теглеше зад себе си. На завоя към фермата видя, че мистър Триг изкарва колата си от гаража.