Читать «Птиците» онлайн - страница 12

— Можете ли да ни откарате? — извика му Нат.

— Какво има?

Мистър Триг се извърна на седалката и ги загледа учудено. После на веселото му червендалесто лице се появи усмивка.

— Ще се позабавляваме — рече той. — Видяхте ли чайките? Джим и аз ще си изпробваме силите с тях. Всички са пощръклели покрай тия птици, вече за нищо друго не се говори. Чух, че снощи сте имали неприятности. Да ви дам ли пушка?

Нат поклати глава.

Малката кола беше претъпкана. Място имаше само за Джил, при това трябваше да седне върху тубите за бензин на задната седалка.

— Не ми трябва пушка — рече Нат, — но ще съм ви благодарен, ако закарате Джил у дома. Птиците я плашат.

Друго не каза, не искаше да подхваща този разговор пред детето.

— Готово — съгласи се фермерът, — ще я закарам. Защо не останете с нас да си постреляме малко? Ще има да хвърчи перушина.

Джил се напъха в колата, а мистър Триг завъртя волана и автомобилът профуча нагоре по пътя. Нат тръгна след тях. Триг май се бе побъркал. Какво щеше да направи с една пушка срещу цяло небе от птици?

Сега, като не трябваше вече да мисли за Джил, Нат можеше да хвърли поглед наоколо. Птиците все още кръжаха над нивите. Най-много бяха гларусите, но имаше и черноглави чайки. Обикновено те летяха на отделни ята. Ала сега се бяха съюзили. Нещо ги караше да се обединят. Той бе чувал, че точно тази, черноглавата чайка, напада по-малки птици и дори новородени агнета. Но никога не бе виждал това с очите си. И ето, че сега, вперил поглед в небето, си спомни нещо такова. Птиците явно се насочваха към фермата. Виеха се ниско, а черноглавите чайки бяха най-отпред, те водеха. Ясно, значи се канеха да нападнат фермата. Затуй се носеха насам.

Нат закрачи по-бързо към къщи. Колата на фермера се показа иззад завоя, пресрещна го на пътеката и закова до него.

— Детето се прибра — каза мистър Триг. — Жена ви я чакаше. Е, какво ще кажете за това, дето птиците уж били отровени с нещо?

— Не знам. И как пък ще ги отровят?

— И на мен не ми се вярва, но какво ли не разправят хората. Ще дойдете ли с нас да постреляме?

— Трябва да се прибирам. Иначе жената ще се разтревожи.

— А моята казва, че хич нямало да е зле, ако чайките ставали за ядене — рече Триг, — печена чайка например, яхния от чайка, че и в буркани нещичко да затвориш. Ще им духна аз под опашките на тия гадове с някоя и друга сачма. Не може да не се изплашат.

— Заковахте ли дъски на прозорците? — попита Нат.

— Ами! Това са глупости. По радиото обичат да сплашват. Днес имах толкова работа, как ли пък не ще си заковавам прозорците.

— На ваше място бих ги заковал сега.

— Ама и вие като сте си пъхнали в главата тая муха! Защо не дойдете да спите у дома?

— Не, благодаря ви все пак за любезността.

— Добре тогава. До утре сутрин. Ще ви предложа чайка за закуска.

Триг се засмя и подкара колата към фермата. Нат продължи пътя си, като ускори крачка. Покрай горичката, покрай старата плевня — оставаше му да прехвърли прелеза, да прекоси нивичката и щеше да си е у дома.

Когато скочи от стъпалото на прелеза, чу плясък на крила. Една черноглава чайка се прицели и се спусна стремглаво. Не можа да го улучи, ала веднага изви нагоре, издигна се високо, готова отново за нападение. В миг към нея се присъединиха и други — шест, седем, десетина чайки и гларуси. Нат хвърли мотиката. Оказа се ненужна. Покри с ръце главата си и се затича към къщата. Те започнаха да го нападат мълчаливо, чуваше се само пляскането на разперените ям крила. Тези ужасни, пърхащи крила. Усещаше кръвта по ръцете си, по китките си, по врата си. При всеки удар настървената човка късаше плътта, му. Трябваше само да опази очите си. Другото сега не беше важно. Не биваше да ги допуска до очите. Все още не се бяха усетили, че могат да се вкопчват в рамо, да късат дрехи, да връхлитат по няколко наведнъж върху главата, върху тялото. Но с всяко спускане, с всяка нова атака ставаха по-смели. И въобще не мислеха за себе си. Понякога се прицелваха много ниско и като не успяваха да го улучат, се забиваха в земята, ранени, целите натрошени. Нат тичаше, препъваше се и подритваше обезобразените им тела.