Читать «Ябълковото дърво» онлайн - страница 8

— Не съм забелязал нищо — рече той, сякаш наистина се съмняваше.

Уилис се засмя.

— Елате на терасата, сър, ще ви покажа.

Тръгнаха заедно към ливадата и когато стигнаха до ябълката, Уилис протегна нагоре ръка и придърпа един близък клон. В знак на упорство клонът леко изпращя, сякаш не искаше да се подчини, а градинарят почисти с пръст сухия лишей по него и отдолу се показаха заострени връхчета.

— Вижте, сър, има пъпки. Погледнете ги, пипнете ги сам. Тук има живот, я колко пъпки. Такова нещо досега не ми се е случвало. Ами онзи клон! — Той пусна първия и подскочи да хване друг.

Уилис беше прав. Пъпки имаше много, но бяха толкова малки и кафяви, че трудно можеха да се нарекат така — no-скоро приличаха на някакви болезнени израстъци по клона.

Мушна ръце в джобовете си. Изпитваше странно нежелание да ги докосне.

— Едва ли ще се получи кой знае какво — отбеляза той.

— Не знам, сър — рече Уилис, — мисля, че има надежда. Дървото издържа зимата и ако няма повече слани, може и да ни изненада. Хубава шега ще бъде да видиме старата ябълка разцъфтяла. Пък като ще ни роди и плод… — Със свободната си ръка градинарят потупа дънера някак свойски и същевременно нежно.

Собственикът на ябълковото дърво обърна гръб. Нещо в поведението на Уилис го дразнеше. Сега всички щяха да си мислят, че в проклетото дърво има живот, и намерението му да го отсече в края на седмицата щеше да пропадне.

— Засенчва малкото дръвче — каза той. — Не е ли много по-разумно да го махнем и да дадем повече простор на фиданката?

Приближи се към младото дърво и докосна един клон. По него нямаше никакви лишеи. Кората му беше гладка. Отрупано бе с неразпукнати пъпки. Когато пусна клона, той отскочи гъвкаво.

— Защо да го махаме, сър — обади се Уилис, — когато в него все още има живот? О, не, сър, не бих направил такова нещо. То не пречи на младото дръвче. Нека да дадеме на старата ябълка една възможност. Ако не роди плод, идната зима ще я отсечеме.

— Добре, Уилис — съгласи се той и бързо се отдалечи. Не му се искаше да говори повече по този въпрос.

Вечерта, преди да си легне, както обикновено отвори широко прозореца и дръпна настрани пердетата — не обичаше да се събужда сутрин с усещането, че е в затворена стая. Имаше пълнолуние и светлината, призрачно бледа и неподвижна, обливаше терасата и ливадата пред нея. Нямаше никакъв вятър. Всичко бе притихнало. Той се облегна на прозореца, наслаждавайки се на тишината. Младото ябълково дръвче беше цялото огряно от луната. На тази светлина то като че ли бе обгърнато от приказно сияние. Малко, гъвкаво и стройно, дръвчето приличаше на танцьорка, застанала на пръсти с прострени нагоре ръце, готова за полет. Каква волност, колко щастие и изящество имаше в него. Прекрасно младо дръвче. Вляво от него стоеше другото, все още наполовина в сянка. Дори лунната светлина не можеше да го направи красиво. Какво, за бога, му имаше, че трябваше да стои така превито и клюмнало, вместо да се изправи нагоре към светлината! То помрачаваше настроението на тихата спокойна нощ, загрозяваше гледката. Колко глупаво направи, че отстъпи пред Уилис и се съгласи да пощадят дървото. Тези уродливи пъпки няма никога да разцъфтят, а дори и да…